Ана се усмихна очарователно, дори този път едва ли не малко неустоимо. Лицето й казваше: ”не бъдете глупав, не ме притеснявате с нищо”, но тя не го произнесе на глас, защото стоеше в очакване да чуе гласа на мъжа й.
– Тони, пак съм аз. Мартин, нашият нов съсед, е малко притеснен и ми позвъни да ни попита дали не си чул нещо необичайно, докато си бил вкъщи.Тя изчака, докато Тони говореше.– Добре, скъпи. Извинявай. Приятна работа. – Ана затвори телефона.
Вдигна рамане и не забрави да добави дружелюбната си усмивка.
– Каза, че нищо не е чул, спал е непробудно до към пет часа. – Тя се усмихна още повече, а усмивката й изглеждаше още по-естествена и непринудена. – Той е нощна смяна тази седмица. – Усмивката ненадейно изчезна, този път елегантно заменена от загриженост. – Какво всъщност е станало?
Мартин се отдръпна така, че Ана да види вратата и я посочи с ръка. Дори от осемте метра разстояние цепнатината се виждаше доста ясно.