Езикът на поезията

Продуктов номер: 10011
Изчерпана

Автор: Роман Якобсон
Категория: Литературна критика
Издателство: Захарий Стоянов
Състояние: Нова книга
463 страници
меки корици
Първо издание: 2000
Народност: сборник
Преводач: Колектив

---

Авторът е най-забележителният филолог и лингвист на XX век. В книгата са подбрани литературни трудове, които анализират главно славянската поезия - "Проглас на св. Константин", "Великоморавска агиография", стихотворните произведения на Константин-Кирил Философ, Ботевото стихотворение "Обесването на Левски", и други езиковедски размисли. Христо Трендафилов Как големите на XX век описват своя живот? Поетите изповядват, че са живели, философите показват пътя на своето самопознание, колосите на точните науки виждат битието си като част от развитието на специалността, а политиците ни убеждават как са спасили човечеството. Роман Якобсон, най-забележителният и разностранен филолог на века, разказва за себе си в диалози и писма, в безбройни разговори и интервюта. Някои от тях имат непреходна научна и човешка стойност - например диалозите със съпругата му Кристина Поморска (Якобсон, Поморска 1980) или преписката с неговия приятел и съратник, езиковеда княз Н. С. Трубецкой (Якобсон 1975). Дори началото на повечето негови работи крие нещо автобиографично, което се оказва твърде важно за тяхното разбиране. Например класическата студия "Поезията на граматиката и граматиката на поезията" започва с кратко признание, което обаче ни показва как се е родила една от глобалните филологически идеи на нашето време: "В края на 30-те години редакторската работа върху чешкия превод на Пушкиновите съчинения нагледно ми показа как стихове, които на пръв поглед изглеждат съвсем близки до руския оригинал, до неговите образи и звуков строеж, твърде често създават съкрушаващо усещане за дълбок разрив с оригинала поради неумението или пък невъзможността да се възпроизведе граматичният строеж на превежданото стихотворение." (Якобсон, Поморска 1980: 44). В диалозите си Роман Якобсон не само чертае пътя на своето духовно самопознание, но и опоетизира по неподражаем начин растежа на научното знание. Неговият живот започва в края на XIX век, протича в различни страни и обхваща почти целия, богат на идеи, XX век. С кончината му (1982) филологията навлезе в своя fin dе sіéсlе. Тук ще припомним определящите моменти в научната биография на Якобсон, като - изхождайки от насочеността на предлаганото издание - ще наблегнем върху литературоведския му ипостас. Той е роден в Москва, "на няколко крачки от Кремъл", през 1896 г. Ученическите и студентските му години преминават в атмосфера на невиждан стремеж към идейно обновление. Русия (и преди всичко столиците Санкт-Петербург и Москва) гъмжи от най-различни интелектуални обединения и кръжоци, в които се обсъждат нови идеи - най-често възприети от Запад и претопени в така характерната за Русия и православното славянство въобще сплав от поезия, религия и социален утопизъм. Всеобща е реакцията срещу позитивизма, социалния роман, академичната живопис. Науката и изкуството търсят нови форми и това обединява усилията на поети и художници, филолози и фолклористи, богослови и философи. В тази атмосфера се формира и Якобсон още от ученическите си години в елитния московски Лазаревски лицей за източни езици, чийто директор е фолклористът Всеволод Милер. Още тук той усвоява няколко езика "и преди всичко френски" и прави първите си разбори на поетически творби (жанрът "разбор на лирическа творба" ще бъде по-късно доведен от него до съвършенство). В Московския университет Якобсон постъпва през 1912 г. Там негови преподаватели са бележитият езиковед Филип Фортунатов, палеографът Вячеслав Шчепкин, който впрочем е автор на изследвания върху старобългарския език (Шчепкин 1898-1899; Болонская 1906) и вероятно е първият, който внушава на младия Якобсон интереса към българската (и преди всичко към старобългарската) поезия. Участва във фолклорни експедиции, събира и проучва пословици и детски фолклор - от него до бъдещия "зад-умен" език на руските футуристи е твърде близо. Общува с Казимир Малевич, с когото обсъждат новите измерения на модерната живопис. Централното място обаче в този пълен с ентусиазъм и поезия живот (макар и протичащ в суровите военни и предвоенни години) се отрежда на Московския лингвистичен кръжок. Създаден в духа на Фортунатовите традиции с далновидната благословия на великия руски филолог А. А. Шахматов, кръжокът (тази дума в руския език таи винаги нещо опозиционно) включва в себе си не само лингвисти като Н. С. Трубецкой и Н. Ф. Яковлев, но и етнографи като П. Г. Богатирьов, философа феноменолог Г. Г. Шпет, поетите Маяковски, Хлебников, Пастернак (Иванов 1985: 6-7). Една от най-дискутираните тези е тази за поетическия език, обсъждана с активното участие на самите творци. Нови пътища към поетическия език търсят и представителите на едно от най-знаменитите литературоведски съобщества на XX век - основания през 1916 г. в Санкт-Петербург (Петроград) ОПОЯЗ. Шкловски, Тинянов, Айхенбаум и редица още, гравитиращи в различна степен около тях, литературоведи строят върху основите на освободената от позитивистичния масив историческа поетика една почти дестилирана, сведена до чистата форма теория на поетическия език. Прекрасно чувстващ огромната взаимна зависимост на московския и петербургския духовен живот (и до днес руската цивилизация продължава до голяма степен да се гради върху позитивното съперничество на двата културни мегаполиса), Роман Якобсон учи специално един семестър в Санкт-Петербургския университет, участва дейно в сбирките на ОПОЯЗ, запознава представителите му с идеите на техните московски връстници и по този начин осъществява връзката между двата главни извора на теоретични идеи. По това време той пише и печата след края на войната и първите си кратки, но с характер на манифест статии "Футуризмът", "Задачите на художествената пропаганда", "Новото изкуство на Запада", "Дада", както и първата си славистична работа "Бележка за старобългарското стихосложение" (написана под формата на писмо през 1917 г., което е напечатано едва през 1922 г. благодарение на тънкия усет за новото на академик Шахматов). С тази малка, дискусионна, но етапна в методологическо отношение статия Якобсон подновява бързо стихналия след работите на Корш и Соболевски интерес към старославянската поезия. И така Роман Якобсон се формира в обстановка на всеобщ авангардистки подем, обхващащ всички области на изкуството и знанието в Западна Европа и Русия. Руският и европейският авангардизъм са само част от повсеместния стремеж към радикални социални и духовни преобразувания. Рухването на няколко империи след края на Първата световна война води не само към геополитическо пренареждане, но и към смешение на културите - принудително като факт, но закономерно като историософска необходимост. Оцелелите империи и част от за пореден път събудения славянски свят приемат значителеи брой руски интелектуалци. Започва своеобразно пренасяне на знания, което прннципно напомня т.нар. translacio studіі, пренасяне и съхраняване на културните ценности от залязващи или претърпели катастрофа цивилизации. Ако в Париж се насочват почти всички най-ярки изразители на руската философска и богословска мисъл, то в новосъздадената Чехословашка република с неоценимото съдействие на президента интелектуалец Масарик се стичат много изтъкнати руски и украински филолози, изкуствоведи (Н. С. Трубецкой, Богатирьов, Чижевски, Бем, Кондаков, Погорелов, Вилински). Тук по силата на обстоятелствата попада и Роман Якобсон. Верен на своя научен темперамент "не просто да участва в общите начинания, насочени към рязко преразглеждане на общоприети възгледи, а да се превръща в техен център" (Иванов 1985: 8), той е в ядрото и на основания през 1926 г. Пражки лингвистичен кръжок. Чешката наука също е подготвена за този изключително плодотворен филологически синтез. Методът на кръжока се определя от самите му членове като функционално-структурен, защото се изгражда върху разработката на понятията "функция" и "структура" (Лотман 1994: 11). От 1929 г. започват да се издават и Трудове на Пражкия лингвистичен кръжок (1929-1939), които са спрени поради анексията на Чехословакия. В Прага Якобсон издава своята известна (и оспорвана) книга "Най-новата руска поезия" (Якобсон 1921; Якобсон 1996: 183-236), в която дава израз на ранните си авангардистки идеи за поетическия език, здраво свързани с идеите на Московския лингвистичен кръжок и ОПОЯЗ. Успоредно с непосредствените си езиковедски занимания ученият продължава изследванията си върху старославянската поезия, редактира чешкия превод на Пушкиновите съчинения и пише няколко забележителни статии за поета, анализира българския петостъпен ямб в сравнение с руския (върху материал от поезията на Кирил Христов, с когото е в лична, слабо проучена връзка). Именно през тези плодотворни години Якобсон губи и най-добрите си приятели - Хлебников, Маяковски, Трубецкой, които заемат почетно място в неговото научно формиране. В чехословашкия период от живота на Якобсон се проявява с пълна сила и най-определящият му белег на учен хуманист - мисионерството. Неговите културни мисии, неизменно свързани с изтъкването и проучването на славянските културни традиции, напомнят дейността на великия славянски просветител Константин-Кирил Философ. Константин-Кирил на XX век? Едва ли подобно сравнение е толкова произволно, колкото може би изглежда в нечии представи. Вън от съзнателния или несъзнателен стремеж към поведенческа идентификация със славянския първоучител, Якобсон посвещава на поезията на Константин-Кирил немалко страници, изпълнени далеч не само с академична аргументация. И действително - целият по-нататъшен жизнен и научен път на Якобсон е проникнат от съзнанието за културно-мисионерско призвание, чиято външна принудителност, както вече се каза, има своята обективна цивилизационна подоснова. Най-напред немското нахлуване в Чехословакия го заставя да емигрира последователно в Норвегия и Швеция, където се занимава усилено с източни езици и общо езикознание и издава труд върху афазията. През 1941 г. отпътува с параход за САЩ. По време на далеч не безопасното 15-дневно пътуване през Атлантика води продължителни разговори върху философията на езика с намиращия се там Е. Касирер. В САЩ (Ню Йорк) се включва дейно в работата на организираната от френски и белгийски емигранти Свободна школа за висши изследвания, където чете лекции наред с големия реформатор в културната антропология Клод Леви-Строс и историка А. Грегоар. От 1943 г. вече може да се говори и за Нюйоркски лингвистичен кръжок, чиято дейност не само принципно се съотнася с дейността на Московския и Пражкия лингвистичен кръг, но чрез неизчерпаемите филологически проекти на Роман Якобсон поддържа континюитета на световната езиковедска мисъл. В САЩ ученият живее и работи в продължение на много години. От 1949 до 1967 г. преподава в Харвардския университет и заедно с това - в Масачузетския технологически институт. Тук той отделя особено внимание върху връзките на лингвистиката с другите науки, за което говори съвместният семинар, воден заедно с един от най-големите физици на нашето време - Нилс Бор. Това е и последната "американска" мисия на Якобсон (водена в по-спокойни условия), с която той допринася много за развитието на филологията и славистиката зад океана. Същевременно той продължава да пътува - посещава често Европа, СССР, на няколко пъти е и в България. Чете лекции, изнася доклади, участва в международни конгреси и конференции по най-различни дисциплини и проблеми. Негови работи ще срещнем в почти всички сборници, посветени на именити учени-хуманитари: Якобсон умее да цени знатното семейство на големите в науката. Негови статии красят и юбилейни сборници, посветени на известни наши учени: Л. Милетич, Ст. Романски, Вл. Георгиев, П. Динеков (Якобсон 1933; 1960; 1980; 1983).