О. Павел Флоренски (1882-1937) е сред най-големите и колоритни руски мислители, личност с разностранни интереси и дълбоки познания в областта на богословието, философията, математиката, музиката, филологията, електротехниката, изкуствознанието и др. Павел Флоренски завършва Физико-математическия факултет на Московския университет и Московската Духовна академия. Чете лекции по история на философията в МДА. През 1911г. приема свещенически сан. След болшевишката революция му предлагат ръководна длъжност в Главэлектро, където се занимава с изследване на електрическите полета и диелектриците. През 1921г. е избран за професор във ВХУТЕМАС, където чете лекционен курс “Анализ на пространството в художествените произведения”. През 1933г. е арестуван и осъден на10 години затвор. Разстрелян e в Соловецкия лагер на 8.12.1937г.
Основни негови съчинения са: “Стълб и крепило на Истината”, "Смисълът на идеализма", “Иконостасът”, “Очерци по философия на култа”, “Обратната перспектива” и сборникът “При водоразделите на мисълта”.
Иконостасът е олтарната преграда, коато разделя двата свята (видимия и невидимия, земния и небесния - бел.ред.) Но иконостас могат да бъдат наречени също тухлите, камъните и дъските. Иконостасът е границата между видимия и невидимия свят. Олтарната преграда се осъществява, става достъпна за съзнанието благодарение на плътните редици светии, на облака на свидетелите, обкръжили Божия Престол и сферата на небесната слава, възвестяващи тайната. Иконостасът е видение. Иконостасът е явлението на светиите и ангелите - ангелофания, явление на небесните свидетели и преди всичко на Богородица и на Самия Христос от плът - свидетели, възвестяващи какво има от другата страна на плътта. Иконостас са самите светии. И ако всички молещи се в храма бяха достатъчно одухотворени, ако очите им бяха способни винаги да виждат, то в храма не би имало никакъв друг иконостас, освен стоящите пред Самия Бог Негови свидетели, възвестяващи ликовете и словата си. Неговото страшно и славно присъствие. Заради немощното духовно зрение на молещите се, грижейки се, Църквата създава известни пособия - отбелязва, утвърждава веществено ярките, отчетливи и светли небесни видения, сплита техните следи в багри. Но тази духовна патерица - вещественият иконостас - не крие нищо от вярващите, не крие любопитни и парливи тайни, както някои са си въобразявали поради невежество и самолюбие, а напротив - показва им на тях - полуслепите, тайните на олтара, отваря на тях - куците и сакатите - входа към другия свят, заключен от тяхната собствена изостаналост, криещи в глухите им уши за Царството Небесно, след като не са разбрали словата, произнесени с нормален глас. Разбира се, този вик е лишен от нюансираните и богати изразни средства на спокойната реч, но кой е виновен, ако тя не само не е оценена, но не е и забелязана и какво остава в такъв случай, освен викът? Свалете веществения иконостас и тогава олтарът съвсем ще изчезне от съзнанието на тълпата, ще се скрие зад плътна стена. Но вещественият иконостас не заменя иконостаса на живите свидетели и не се поставя вместо тях, а само напомня за тях, за да могат молещите се да съсредоточат вниманието си там. Насочването на вниманието е необходимо условие за развитието на духовното зрение. Образно казано храмът без веществен иконостас е отделен от олтара със сляпа стена; иконостасът пробива прозорци в нея и тогава през стъклата ние виждаме или поне бихме могли да видим ставащото отвъд - живите Божии свидетели. Да се унищожат иконите - това означава да се зазидат прозорците; напротив, да се изтръгнат и стъклата, намаляващи духовната светлина за тези, които въобще са способни да я видят непосредствено (в прозрачното безвъздушно пространство това означава да се научиш да дишаш ефира и да живееш в светлината на Божията слава). Тогава, когато това стане, вещественият иконостас от само себе си ще се изпразни от съдържание, наред с изчезването на образа на целия свят и дори на вярата и надеждата, със съзерцаването на вечната Божия слава с чистата любов.