Поредица Време № 06 - Китайската цивилизация

Продуктов номер: 6733
Изчерпана

Автор: Жак Жерне
Категория: История на Азия
Издателство: Кама
Състояние: Нова книга
510 страници
меки корици
Първо издание: 2004
Народност: френска
Преводач: Констанца Кананъу, Иван Баталов

---

Тази класическа вече книга /Китайската цивилизация на Жак Жерне/ ще срещне българския читател по време, когато за всички става ясно, че съвременния свят не може да бъде мислен без Китай. Нашият свят все повече и повече ще изпитва икономическите и политически предизвикателства на формиращата се на Изток велика сила. Не е ли това необходимото предизвикателство за да се опитаме да разберем Китай, неговата хилядолетна история и цивилизация! И какво по-добро средство от тази великолепна книга! Предговор към българското издание Андрей Пантев ИСТОРИЧЕСКОТО БЪДЕЩЕ НА КИТАЙ След продължителните си странствания по непознати земи, венецианецът Марко Поло разказвал у дома си за чудесата на Изтока. Ренесансова Италия посрещала тези новости със снизходителен скептицизъм. Те изглеждали невероятни и несъвместими с нейното самочувствие на център на света. Децата подскачали на улицата покрай пелерината на пътешественика и весело го подканяли: "Чичо Марко, хайде разкажи ни още една лъжа!" Но това не били лъжи. И ако днес имаше безпристрастен "Кой кой е", с хроника на най-важните световни нововъведения в науката и технологията, тогава с удивление щяхме да установим, че много от чудесата на Европа са изобретени вън от нея, въпреки че всички континенти носят имена, дадени им от европейците. Вероятно не само евроцентризмът в осмислянето на световната история обяснява причината за това съотношение. Взаимното непознаване на двата свята - Европа и Азия, не е само географско и историческо невежество. То идва от взаимни крайности - от високомерието на европейците, които тепърва ще налагат хегемонията си над света, и от самодоволството на азиатците, които смятат, че няма какво да научат от никой друг. Последната заблуда струва скъпо на Китай и до днес. Технологическата изостаналост и духовната леност на гиганти като Индия, Китай и Япония предрешава тяхната тежка зависимост от Европа в продължение на векове. Най-отблъскващото на тази зависимост е, че тя е наложена тъкмо по време, когато се полагат идейните стълбове на модерния свят и на новото време. Всъщност вечната тема за "Изтока и Запада" започва с противопоставянето тъкмо на тези два континента. Противопоставяне, започнало с Троянската война и продължило със сриването на Картаген. А после, в разгара на колониалната епидемия, дойде поетичната присъда на Ръдиард Киплинг, че Изтока и Запада никога няма да се срещнат. Но много учени със световен престиж продължават да твърдят, че "Изток" и "Запад" се срещат непрекъснато, яростно заимстват един от друг и постоянно се смесват. До каква степен обаче източните общества са повлияни и засегнати от това, което наричаме западна цивилизация, и дали очевидното превъзходство на европейците ще остане вечно? Тази тема още е модерна за философите на историята. Основният контрапункт е евро-азиатските културно-политически сравнения налага тъкмо Китай като своеобразен представител на едната страна. Ако изтъкваме историческата репутация като основен показател за съвременен престиж, тогава Китай е една от най-цивилизованите страни в света. Китайците са управлявали другите и са били управлявани, те са окупирали чужди територии и сами са били окупирани. Те запазват своята държава и държавност за повече от две хиляди години през граждански войни, династически междуособици, анархии и деспотизъм. Целият низ от събития, личности и факти от този вековен летопис свидетелства за невероятни постижения и за унизителни провали. За масови въстания и тайни общества. Понякога можем да помислим, че тях ги погубва същата онази надменност, на която те сами стават жертва. Защото манията за изключителност и величие често носи късогледа самоизолация. Преди да стане полуколония на европейците, Китай гледа на света с учтивост, криеща досада. Първите подаръци от английските крале при изпращането на първите посланици са приемани в дворците на Забранения град като недодялани предмети, издаващи примитивната същност на "онези" в Европа. При такава нагласа, за китайците Запад дълги векове означава нещо като посредственост, това, което са били варварите за гърците или даките за Рим. Китайците знаят малко за света и не уважават онова, което знаят. В продължение на хилядолетия тяхната държава е силно централизирана монархия, управлявана от автократичен монарх - "син на небето". Той е върха на пирамидата в една непоклатима бюрокрация, която не позволява опасното развитие на естествените центробежни сили, интереси и манталитети в страна, преизпълнена с разнолики особености. Конфуцианството, подчертаващо повече задълженията, отколкото правата на индивида, е държавна религия, която оправдава с кротки, но безкомпромисни стереотипи свирепата святост на ориенталската монархия. Там Бог е Небето. Но тя не отрича привързаността към род, семейство и родина. Всички други центробежни фактори от феодален, религиозен, езиков или търговски произход не могат да преодолеят тази желязна хватка. Но как по друг начин може да се поддържа териториалната, езикова и институционна цялост на тази иначе невъзможна формация? Не, Китай не е бил национална държава в академичния смисъл на тази условна дефиниция. Реализирали невероятни постижения в древността, сравними само с Египет, китайците стават лесна плячка на арогантни нашественици, към които доскоро се отнасят с лекомислено пренебрежение. Най-великите в Азия, те претърпяват най-унизителния шамар от европейския Запад. Защото статичното великолепие на китайската цивилизация и нейното монотонно безразличие към другите не можеха да се противопоставят на темпото на европейската експанзия. Тъкмо когато се появяваха контурите на новите световни хоризонти, великият Китай "спеше". Много ненавременен сън, който му струва четири века закъснение. Няколко стари бойни канонерки на Великите сили поставят на колене през 1839 г. хилядолетната империя и цивилизация. Запазили държавата си, китайците се превръщат в най-подчинената колония. Предполагам, че в китайската историческа психология дълбоко е вкоренена травмата от една трогателно единодушна акция на обединените сили на Англия, Франция, Русия, Италия, Германия, САЩ и Япония през 1900 г., която историците сравняват с поведение на вълци към плячка. Тогава Китай е разпънат (израз, така точно употребен в едно от заглавията на тази книга), окупиран, а столицата Пекин - разграбена от цивилизованите нашественици. Те са единни спрямо Китай, въпреки всичките им противоречия в други зони на света. Това изтърпяват и понасят от модерния свят китайците във времена, прокламиращи прогрес, модернизация, демократизация и национална независимост. Те познават унижение и бруталност, продължили после с кукленския статут на командвания от японците последен китайски император. Трудно ли е тогава да разберем последвалите промени? Едва след установяването на комунистическия режим през 1949 г. в Китай е наложен стабилен държавен и национален ред, въпреки репресиите и войните. Но все пак политическата традиция, културният имунитет и историческата приемственост остават непокътнати. Именно поради тази особеност Китай успя сравнително бързо да се приспособи към модернизацията и подобно на Япония да се впише в световната икономическа надпревара без да загуби нищо от своята самоличност. Заедно с Япония и Индия, Китай стана носител на идеята "Азия за азиатците", възпламенена още с Руско-японската война през 1905 г. Но ако Япония много рано се втурва по "европейски" да колонизира самата Азия, Китай се затваря в себе си и понася по своему всичките форми и методи на ортодоксалния комунизъм. В очите на света той си остана победител във Втората световна война и в продължение на десетилетия за самите американци главният враг в същата тази война бяха японците, а не германците - а главен съюзник Китай и англичаните. И ако днес пишем за рухването на световния комунизъм, то в държава като Китай тази констатация все още е неубедителна и условна. Защото реформите и пазарната икономика са въведени безшумно, но решително и с очевиден резултат. Без онази креслива декларативност, която красеше политическата панорама на страните от бившия съветски блок. Като на шега тази страна излезе от дивотиите на културната революция, преодоля слабите съпротивителни усилия за политическа демократизация и направи за петнадесет години онова, за което Източна Европа безспирно и безплодно говори през същото това време. Тук аналогията с Индия, където има демокрация, но няма стопански подем, и Китай, където няма демокрация, но има застрашителен за другите икономически възход, ни нашепва ако не съмнения, то резерви относно човешките добродетели на самата демокрация. Защото последната е безсмислена при мизерия, дори и да се спазват нейните формални рецепти и процеси. Всичко това като изключение и правило е изкусно анализирано в тази книга, която ни обяснява чудесата на Китай както с устойчиви традиции, така и с творчески усет към новото. "Нищо в човешките общества не възниква изневиделица", започва глава пета от тази книга. Ако има исторически обяснения на възхода и гибелта на цивилизации и държави, то китайската история е най-добрата илюстрация за историческата мотивация и на двете състояния. Но нито една история, както поучава А. Тойнби, не може да бъде обяснена сама за себе си. Съприкосновенията на Китай със света - позитивни или разрушителни, вървят в синхрон с ритъма на неговата собствена история. В тази чудесна книга разбираме, че през XI-ХIII век Китай се превръща в един нов свят. Тук паралелите внушават перспективи. В началото на това хилядолетие имаме основания да предполагаме, че то ще принадлежи на държави като Китай, познали славата и позора, подчинението и властта. Кой можеше да предположи, че тъкмо Китай, където статутът на търговеца в продължение на векове е по-нисък от този на крепостния селянин, ще стане днес застрашителна за другите световна търговска сила? При такива съдбовни исторически синкопи те са се научили да се променят незримо, но истински! Новият исторически час на Китай може да бъде разбран единствено с познания за неговата история. Тихите чудеса от тази държава продължават... Но колкото и да е забележителен Китай със своето минало, ние всички предусещаме, че той ще бъде още по-значим за целия свят със своето бъдеще.