Последна автобиография

Продуктов номер: 11502
Изчерпана

Автор: Владимир Каракашев
Категория: Български мемоари и биографии | Спомени и биографии - сценично изкуство
Издателство: Захарий Стоянов
Състояние: Нова книга
358 страници
твърди корици
Първо издание: 2007
Народност: българска

---

Опит за мемоар Вместо увод „Кой, ако не ти, и кога, ако не сега?” Балзак През последните години чувам мои приятели да казват, че е време да напиша своите спомени, или казано по „литературно” - мемоари. Раздвоен слушам тези добронамерени призиви. Намекът в тях е пределно прозрачен: бавно, но сигурно наближава неизбежният Край. Както се казва -животът е пълен с изненади и току-виж, че един недалечен бъдещ ден пред мен ще се изправи сянката на Онази, Страшната, с косата... Очевидно моя милост вече е във времето на тъй наречената последна автобиография. Или ако трябва да го назова по-изразително, наближават часовете на онова, което някои наричат „Голготата на преживяното”. Безспорно е полезно тя да се опише ако не за поколенията, то поне за останалите живи приятели. Бързам да предупредя читателя: нямам самочувствието на човек, комуто предстои да съобщи нещо ценно за историята, нещо необикновено, дълбоко оригинално, нещо едва ли не сензационно. Нека по-добре тук не намесваме определението „съдбовно” - ще стане смешно. Не страдам от излишни илюзии, не мисля себе си като изключителна личност, която открива непознати за човека чувства, мисли, да не говорим за светове. Наред с това още тук ще съобщя, че много обичам да чета мемоарна книжнина - от всички родове и видове. Като се почне с „Изповеди” на Русо, „Поезия и истина” на Гьоте, продължи се с дневника на Лев Толстой, монолитната „Минало и размисли” на Херцен, „Други брегове” на Владимир Набоков и се стигне примерно до излязлата от перото на Иля Еренбург тритомна „Хора, години, живот” и скандалната „Време и съвременници” на нашия Кирил Христов. Неволно съм се питал: защо столетия хората четат тези книги, станали нещо като класическа литература, тези и други „последни автобиографии”? Ето един труден въпрос! Несъмнено тук отговорите могат да бъдат много, но лично за мен може би най-непретенциозният от тях е: „Писах, та да се знае...” - фраза, която откриваме още в средновековната книжнина. Много по-късно най-възвишеният отговор тук като че ли принадлежи на поета Пабло Неруда - „Изповядвам, че живях...” Известно е, че, волю или неволю, човек е склонен да идеализира миналото си. Изключенията тук наистина са големи изключения. Защо това е така? Много ясно - човешката природа е склонна да възхвалява своята персона. Ние предпочитаме да „забравим” недостатъците, лъжите, дори нравствените си провали. Чистосърдечните признания за срамните грешки, да не говорим за епизодично спохождания ни катарзис, са много редки, само мигове от личното битие, по-скоро изключения от него. Общо взето, предпочитаме да мислим и говорим за всичко онова, което издига духа над дребнавото и недостойното. Какво да се прави -многолика е човешката природа в тази необятна спирала, наречена живот! И тъй - като се стремя да избягвам всякакви маниакални помисли и грандомански самовнушения, оприличавам себе си на скромен труженик на перото. С известно смущение започвам повествованието на моето житие-битие...