Скришен фолклор

Продуктов номер: 7130
Изчерпана

Автор: Симеон Мильов
Категория: Българска културология, етнология и фолклор
Издателство: Огледалото
Състояние: Нова книга
103 страници
меки корици
Първо издание: второ издание, 2002
Народност: българска

---

В класическия фолклор на българина, както въобще във всеки фолклор, има една страна - страната на мръсните приказки, от които интелигенцията примира и, незнайно защо - се срамува от тези приказки. Толкова ли са "мръсни" и следователно, "страшни" тия приказки, та интелигенцията се черви от срам. Казвам интелигенцията, защото тя хем първа ги определя като "мръсни", хем ги зачерква и всъщност така зачерква плодосността на своя народ - като че ли тя, интелигенцията, се размножава само чрез пътуване. Във всеки фолклор - особено пък този, роден със средствата и при условията на аграрността в контекста на християнската култура, в наши дни възниква въпросът за "мръсното" и "чистото" в устното наследство във фолклора. Ще напомня, че отношението към мръсното и чистото през Средновековието е всъщност отношението на християнството към основната му митологема - грехопадението, митологичното познаване извършено от баба Ева, след като хапнала от ябълката и взела, че дала и на дядо Адам. Спомняте си, вярвам, че това е първопричината Дядо Господ да ги изгони от Рая. Така се ражда представата за мръсно или блажно. Блажното, мръсното е време, място и начин на консумиране на блага. И тъй като благото, блажното е мръсно в контекста на пос/т/ното, то и приказките за него са негови тъждества, сиреч всичко, което е блажно е и лошо, е "дяволско" - ще рече, че блажното, мръсното е изкушение. И тъй като изкушението е "криво", както е крив дяволът, то и познаването е кривване по пътя на "козята стъпка". С други думи - блажната приказка, блажната дума е мръсна, защото е дело на дявола. А всичко, което е от долницата на тялото, т. е. от кръста надолу, е огледално повторение на горницата, на сътвореното от Бога. Това можете да наречете антропоморфен дуализъм. Долницата и всичко свързано с нея е сюжетиката на онова, което не много точно наричаме смехова култура на класическия фолклор. Смехът през Средновековието е мръсна, блажна работа, защото е кривене и разваля статуса на Божия образ и подобие. Всъщност затова и средновековният българин, както и средновековните хора въобще, са можели и са имали възможност единствено и само в празно време, т. е. времето между два делника, да се смеят. От това празно време се ражда не само думата, но и събитието, наричано праз/д/ник. Празникът е опакото на делника и затова само в празник е могло да се пее, да се играе и да се вършат още някои работи, между които и т. нар. "мръсни", "блажни". Затова и църквата нарича игрите и веселбите в празник - бесовски, т. е. родени от бесове, от дявола. Когато първите интелигенти откриват, че"простият" българин може да пее и да танцува, чувайки за"мръсните приказки" и обичаи на народа си, те, сещате се защо, просто си затворили очите и ушите. Идеализацията на българина, която води началото си още от братя Миладинови та чак до наши дни, е една от онези демагогии на интелигенцията, с чиято помощ тя се умилква на нещото, измислено от самата нея - човекобългарина. Не че самата интелигенция не знае как се раждат деца, но, ей тъп, да се правим морални... Скришният фолклор, а той става скришен със средствата и при условията на самоосъзнаването на етническия синдром като български, при раждането на "алафрангата" и "криворазбраната цивилизация". Георг КРАЕВ