СОНЕТИ
ЗА ЖИВОТА НА МАДОНА ЛАУРА
[1]
О, вий дочули в тия песни тук
въздишките, които мойта младост
е ронила и в радост и в нерадост
навремето – когато бил съм друг,
за тая жал, на разума напук,
горчилки сладки и горчива сладост,
аз чакам отклик жив, а не злорадост –
че кой не си е в любовта неук.
Днес вече знам: сред болките човешки
за смях съм станал с моите болежки
и как от срам да се покажа вън;
да, плод на мойте мисли изтерзани е
срамът и ясното – уви – съзнание,
че всичко дивно сън е... Кратък сън.
[2]
Да отмъсти за не един провал –
Амур стрела извади от колчана
и нагласи лъка си, и остана
да бди в засада – слух и трепет цял.
В гърдите моят дух се бе прибрал,
и той готов за истинска отбрана,
но ето че в гръдта ми зейна рана –
Амур бе стрелял пак и бе успял.
Уви, не бе съдбата благосклонна –
и как при тоя удар бърз и тия
беди да взема броня, лък, стрели,
или поне да изпълзя по склона*,
от страшната опасност да се скрия...
Не, късно е, Амур ме повали!
[3]
В часа, когато гаснещият ден
с помръкнал лик Спасителя изпраща,
и аз, от вашите очи пленен,
сам оковах душата си скърбяща,
не вярвах, че Амур кръжи над мен;
душата ми, света боготворяща,
тъй не разбра, че нов живот захваща:
на скърби, на страдания и плен.
Амур ме свари слаб, с очи от скръб
изтекли – и, чевръст хитрец, от тука
намери към сърцето ми пролука.
И колко подло ме удари – в гръб! –
и стон дори не смогнах да отроня,
а вас пожали – защитена с броня.