ДО ДЪЩЕРИТЕ МИ Момичета мои, много рядко ви пишех писма и днес ви пиша много набързо. Искам да ви кажа, че ако този миг във времето отмине и отново мога да седя до вас в креслото, за да слушам новините, ние, тримата, ще се смеем на всички предмети излишни, на тези стихове и на моите боти военни, на уплахата, влязла в очите на някой войник, и даже на моя мундир обарутен. И ако всичко, с което живея сега, не отмине, и няма да го има креслото до вас, и не се завърнат ботите ми прашни, знайте, че не можех аз да не тръгна в изгрева поникнал. Носете с радост моето име — мастилена нишка, изписана върху разни листа. Наслаждавайте се, че сте живи, живи, така, както правехме ние в утрото на свобода прекрасна. Обичайте край вас света обикновен и по някой път най-радостно си спомняйте за мен.