Разказът започва с българската действителност и налага леко ироничен, понякога по-остро критичен тон, който присъства в цялото повествование. Усеща се болка и тъга, породени от българските неуредици, копнеж към по-добро и надежда, че бъдещето ще бъде такова, за каквото героят мечтае. Пътеписът е начин той да се вгледа в себе си чрез съпоставка на всяко ново изживяване.
Описанията на посетените места и случващите се събития са оцветени с интересни препратки и факти, които правят разказа жив и емоционален. Авторът използва различни литературни прийоми, самобитни метафори и като че ли води диалог със себе си, в който прозира самоирония и понякога горчив хумор.
Удивлява се от постиженията в тази огромна страна, където понятията за пространство са невероятно различни от нашия свят и усетил динамиката на времето, успява да я направи видима чрез живописни картини, сравнения и алегории. Възхищава се от красивото не само в посетените места, но и в човешките взаимоотношения и прави открития за един стил на живот, в който цари ред и хармония, непрестореност и съпричастие.