Театър х 3

Продуктов номер: 25157
Изчерпана

Автор: Мишел Трамбле
Категория: Пиеси | Френска литература
Издателство: Панорама плюс
Състояние: Нова книга
ISBN: 9789548598286
160 страници
меки корици
Първо издание: първо издание, 2011 год.
Народност: френска
Преводач: Рени Йотова

---

Мишел Трамбле е един от най-значимите съвременни писатели в Квебек, който обновява театъра чрез използването на простонароден език. Обновява също така и драматургичната структура: монологът измества диалога, за да изрази самотата на човека и неспособността му да общува. Творчеството му включва повече от четиридесет произведения: предимно пиеси и романи.
Българският читател за първи път има възможността да се запознае със забележителния почерк на квебекския драматург. Направеният подбор включва три от най-известните негови пиеси: „Албертин в пет (т)акта" (1984), „Истината ли?" (1985) и „Неотменно задължение" (2003), която е продължение на предходната пиеса. В „Истината ли?" Клод, баща му, майка му и сестра му се впускат в тягостни обяснения, предизвикани от пиесата, написана от Клод, в която е разказана семейната история и разобличен бащата, подлагал дълго време на унижения както жена си, така и децата си. През всичките тези години всеки се еопитвал да премълчи болезнената и непоносима истина. На края на пиесата Клод бива прокуден от дома - баща му изгаря ръкописа. Това е пиеса за смисъла на творческия акт, за истината и лъжата, за писането като източник на драматично напрежение.
Основната тема в „Неотменно задължение" е невъзможната прошка. Пиесата се състои от две действия, героите са двама - Алекс, бащата, на 77 години, и Клод - синът, на 55 години. В първо действие синът идва да посети в старческия дом баща си, който се намира в напреднала фаза на склероза. Ролите се разменят във второ действие, когато синът Клод е в инвалидната количка, а баща му идва да го посети и да се грижи за него. Пиесата е изградена като двоен монолог и поставя въпроса за невъзможната прошка. Омразата изключва възможността за разбиране между героите, но се оказва мощен двигател на творческия акт. Клод отказва да промени смисъла на миналото, около което е изградил своята успокояваща парадигма. Неговата памет е неразрушима и му пречи да гледа напред към бъдещето. И бащата, и синът произнасят две съвършено еднакви изречения: Клод: „... имам усещането, че съм на ръба да направя непоправимото: да ти простя"; Алекс: „... имам усещането, че съм на ръба да направя непоправимото: да ти простя." Прошката се оказва нещо също толкова непоправимо колкото престъплението. За Клод отказът да прости е оправдание за писането, защото основното нещо, което не може да прости на баща си, е, че е унищожил първия му ръкопис: „Докато прошката е невъзможна, ще имам основание да пиша." Съществуването му ще загуби своя смисъл ако направи крачка към забравата. Бащата Алекс смята, че прошката е израз на слабост и крещи с омраза: „Отказвам да ти простя, искам да изчезнеш, преди това да се случи! След това ще направя необходимото, за да забравя. Не да простя. Да забравя." По този начин всякакъв диалог е окончателно прекъснат. Впрочем тази ситуация е подсилена от факта, че във всеки акт героят произнася своя монолог пред един ням и нищо неразби
ращ човек, чийто мозък е тотално разрушен от склерозата. Една свръхпамет, отказваща да забрави, е изправена пред една напълно заличена памет. Отказът от прошка е крещящ, злопаметността се оказва невероятна творческа сила, която отприщва писането. Не прошката се нуждае от слово, а неизлечимата памет, което копнее да излее своята омраза. Колкото повече пише Клод, толкова повече той се отдалечава от прошката, защото поддържа жива злата памет. Рикьор напомня, че „можем да простим само на това, което не е било забравено." Но прекомерното напомняне кара човекът да се слее със своята божа, да направи от нея свой извор на живот и да се отдалечи завинаги от възможността да прости.
В „Албертин в пет (т)акта" основен персонаж е Албертин в пет периода от живота си: от тридесет до седемдесет години. Нищо от романтичната Албертин на тридесет години, която гледа залеза и рони поетични слова, не е останало у циничната Албертин на седемдесет, която е съвсем сама в старческия дом, след смъртта на децата си и на сестра си. Подвластна на неумолимата сила на времето, очукана от живота, и тя, като другите герои на Трамбле, търси истината за себе си, за проваления си живот, разговаряйки със своите проектирани назад в годините образи. Говоренето сякаш става възможно, когато е твърде късно, когато не ще съумее да изпълни никаква катарзисна функция.
Светът на Мишел Трамбле е изпълнен с маргинални персонажи, с травестити, с обикновени хора, жадуващи за щастие, но които не умеят да общуват и се разминават със самите себе си в театъра на чувствата.
РЕНИ ЙОТОВА