Често се улавям да стоя захласнат на този пустинен бряг, загледан във водите на тази огромна река, течаща неизвестно накъде, и вливаща се някъде в безкрая, огромна и... полубезбрежна, защото не се вижда втори бряг, защото никой не е виждал втори бряг на тази огромна река - ту мътна, ту бистра, ту пъстра от разни отблясъци на цветове, които не познавам, пъстра от бягащи по водите й тъмни очертания на птици, единствените обитатели на този пустинен бряг, безплоден като Нейната утроба, която ме кара дълго да се питам дали не е лъгала, или просто беше си внушила, че е бременна, като всички жени, нераждали навярно от столетия, за да ме оставят сам на този бряг, със някакви подобия на птици, на които виждам само бягащите тъмни очертания по водите на безкрайната река. "Преди седем-осем години аз отново се върнах към поезията. И тук, както и в белетристиката, се проявява евристичната ми нагласа в творби с двоен акростих, поетични апликации, осъществени като триизмерна поезия, и други експерименти в духа на художествения авангард", споделя Марко Илиев в послеслова си към "Утринно здрачаване". Варненският поет прописал в началото на 60-те години, но "пробил" в литературния печат почти 2 десетилетия по-късно - с проза. В сборника си е включил стихове от онова си начало и от връщането си към поезията със споменатите "експерименти". Те са любопитни, но по-силно е искреното му чувство в старите работи: "Съвестта ме огриза до скелет със своите жадни очи..."