Викът на моето мълчание Аз не говорех много. Аз по-скоро мълчах и моето неистово мълчание бе моя сила, моя гибел и опора. Аз слушах вашите слова от разстояние и като риба в езеро с душата си говорех. Ранен, с езика на мълчанието ближех своите рани. Ще минат дни. Години бавни денонощия ще се изнижат и човешкото познание във мене тежко ще се утаи и ще остане като потънал в мене кораб мощен. Ще си отида от света като послание недоизречени. И само като късна поща ще ви събужда дълго нощем още, още нощем дълго викът на моето мълчание.