Добруджанският въпрос между двете световни войни в no-общ план е бил обект на значителен брой публикации в нашата историография. Крушението на националната кауза след Втората балканска и Първата световна война, свързано с отнемането от територията на страната на исконни български земи, основателно предизвиква реакцията на българската общественост. Още в първите месеци и години след румънската окунация на Добруджа и подписването на катастрофалния за България Ньойски договор, в печатните издания на добруджанската емиграция се публикуват статии, които мотивирано изтъкна т, че в областта е наложен режим на "твърдата ръка" спрямо местното българско население. В тези публикации с многобройни примери се разкрива нерадостната съдба на Добруджанци в условията на чуждото политическо господство, подложени на постоянен денационализаторски натиск, осъществяван с различни административни и законодателни средства от румънската държавна машина.
Настоящото изследване няма претенциите да изчерпи проблематиката свързана с ВДРО. То има за цел по-скромна задача да се доосветлят, доколкото е възможно, някои по-съществени моменти от нейното развитие и от дейността на нейните най-изявени ръководители на базата на нови проучвания, които са направени основно в АМВР, ЦДА, ДВИА и в държавните архиви на Североизточна България. Привлечен е и значителен по обем материал от местния периодичен печат, който до голяма степен разкрива най-впечатляващите легални изяви на ВДРО. Особено полезен за написването на това монографично изследване беше и личният архив на Иван Хаджииванов, един от първите ръководители на ВДРО, голяма част от който наскоро бе дарен на Държавен архив - Русе от неговия внук съименник.