* * * Дойде при мен жената на приятел, във късна, много късна черна нощ. Навън вилнееше помитащ всичко вятър, подобно хищник с нечовешка мощ... Аз спуснах белите красиви щори. Тя - миглите над черните очи. И съвестта във нас не проговори... Бе много по-красиво да мълчи... И мина цяла вечност... И тогава... "Вън вятърът..." - тя каза с дрезгав глас. И мина цяла вечност... И тогава... "...виновен е..." - довърших тихо аз... Тя дръпна роклята и страшно чисто гола изправи се настръхнала в нощта... А аз седях и плачех сам на стола, изгубил най-красивата мечта... 18.08.2005г.