Диалози

Продуктов номер: 11139
Изчерпана

Автор: Анселм Хавелбергски
Категория: Средновековна философия | Философия на религиите
Издателство: Изток-Запад
Състояние: Нова книга
262 страници
меки корици
Първо издание: 2007
Народност: латинска
Преводач: Георги Каприев

---

В краткия общ пролог към съчинението Анселм формулира темата на диспута и описва участниците в него. Веднага след това заявява, че ще представи най-напред една книга за „едната форма на вярване и многообразните форми на живот” от Авел до най-ново време, за да отстрани смущението у онези немъдри братя, които се притесняват, че в едната църква, придържаща се към една вяра, с течение на времената се появяват толкова много различни новости в религията - iversae religionis novitates. Анселм, епископът на Хавелберг, и неговият текст Анселм е роден в Саксония около 1095 г. и умира на 12 август 1158 г. в лагера на Фридрих Барбароса пред стените на Милано. Има сведения, че е учил при Пиер Абелар, може би известно време и при Руперт от Дойц в Лиеж, а навярно е учил и в Реймс. Сравнитело рано той открива своя модел за жизнено поведение и начин на живот в лицето на Норберт от Ксантен (поч. 6 юни 1134 г.), архиепископ на Магдебург, основателя на ордена на Премонстратензите - включващ не монаси, а „регуларни каноници”, живеещи в катедрални колегиуми и метоси и подчиняващи се на специален устав. В периода на тяхната среща Норберт е вече във фазата на своята църковно-политическа и дипломатическа активност. Самият Анселм предпочита най-вече призванието си на папски, но и на кралски дипломат, в което се проявява като успешен медиатор, чиято стихия е дебатът, изкуството да се дискутира. Ръкоположен е през 1129 г. за епископ на Хавелберг, а през 1155 г. за архиепископ на Равена. Той посещава на два пъти като папски пратеник Константинопол и води там богословски дискусии през 1136 и 1154 г. съответно с Никита, митрополит на Никомидия, лидиращата тогава фигура в патриаршеската школа, и Василий от Охрид, протонотарий на Константинополския патриарх, а впоследствие митрополит на Солун. Анселм създава текстове само „по повод”. Първото му съчинение е „Epistola apologetica pro ordine canonicorum regularium” от 1138 г. То представлява апологетична защита на новите религиозни ордени и е остро насочено срещу старите бенедиктинци. Анселм категорично заявява, че „старото” не следва да се обявява за по-добро от новото, само защото е старо - достатъчно много са лошите и стари, и нови неща; новото сега ще стане старо, а старото сега е било някога ново. Заедно с това той слага ударението върху ползотворността за църквата от активността, активния градеж и активното устояване на християнските ценности и учения. Единството на съзерцание и действеност, на vita contemplativa и vita activa, формиращо според него vita cononricorum regularium, е за него единственият пример за правилен живот. Между средата на 1149 и средата на 1150 г. Анселм се намира в поверената му епархия и е фактически отстранен от дипломатическа активност, изпадайки в немилост пред Конрад III, за да се включи отново активно в дипломатическия живот през 1152, бидейки привлечен от Фридрих Барбароса. През март 1149 г. Анселм е подканен от папа Евгений III, ученика на Бернар от Клерво, да опише своя първи константинополски дебат, което той и сторва през 1149-1150 г., посвещавайки съчинението си на папата. Така възникват запазените в общо два ръкописа три книги на неговите Диалози, във втората от които се обсъжда спорът му с Никита относно проблема за изхождението на Светия Дух в изповеданието на западната и източната църква, а в третата - относно причастяването с квасен или безквасен хляб и примата на папата. Забелязано е, че основният тон на целия текст е единството, единението в християнски контекст. Фактът, че той пише години по-късно, при което едва ли е имал възможност да се опира на стенографския запис или на някакви свои бележки, кара мнозина изследователи да се съмняват в автентичността на така представения диалог. Съществува мнението, че той по-скоро взима повод от него, за да разгърне от една страна аргументативната база по няколко решаващи въпроса, спорни между двете църкви, да представи ромейските схващания по тях и дидактично да зададе формата, в която би било възможно успешното дебатиране с представителите на източните църкви. Смята се следователно, че представените диалози са по-скоро чиста фикция, изградена по повод на един действително проведен дебат, за който не може обаче по никакъв начин да се съди от текста на Анселм. Няма съмнение наистина, че наличният текст не може да бъде гледан като дословно препредаване на дискусиите, за което авторът сам предупреждава в пролога. Наложително е поставянето на една хубава въпросителна както пред пълната съдържателна стриктност на текста, така и по отношение на неговата композиция. От друга страна обаче следва да се забележи, че някои от аргументите на Никита остават неясни за Анселм, той не успява да схване тяхната база и насоченост, но те въпреки това могат да бъдат сравнително цялостно реконструирани чрез написаното от него. Това дава, мисля, основание за твърдението, че по същество Анселм излага съвестно структурата на дебата и основните му моменти, без това да означава, че текстът не е стилизиран от перспективата на споменатите задачи. Във всеки случай, струва ми се недоказуема хипотезата, че „той говори с всички гласове в този диалог”, макар понякога явно да ползва „репликите” на Никита и за прокарване на свои тези.