Документи за новата история на България XIX началото на XX век

Продуктов номер: 7939
Изчерпана

Автор: Петко Ст. Петков
Категория: България след Освобождението до 1944г. | Извори и документи
Издателство: УИ Св. св. Кирил и Методий-Велико Търново
Състояние: Нова книга
312 страници
меки корици
Първо издание: 2002
Народност: българска

---

Българският въпрос в международните договори Програми за политическо самоуправление Искания за национална еманципация в хода на българо-гръцкия църковен спор Устройствени документи на възстановената българска държава Отношения между Българската православна църква и държавната власт. Речник и карти Съдържанието на сборника не изчерпва включените в него теми. В някои части той по-скоро допълва достъпните документални публикации. Дори в дяловете, които досега не са представяни документално, не може да се говори за всеобхватност, стремежът е по-скоро за задоволяване на интердисциплинарни интереси. Едно от предимствата на сборника е, че част от документите са издирени и включени в научна употреба именно от съставителя, други са открити в отдавна изчерпани и почти недостъпни за широката аудитория библиографски източници. В много от текстовете, особено на често цитирани и ползвани документи, се правят важни уточнения в съдържанието, в начина на изписване (по-близък до оригинала), отстраняват се някои фактически грешки. В първия дял са представени документи по основни аспекти на българския въпрос през XIX в.: 1. Програмни искания и идеи за разрешаване на църковно-националния въпрос; документи за отношението на официалната османска власт и Цариградската патриаршия към българските искания; устройствени документи на Българската екзархия; 2. Двата реформени акта на султан Абдул Меджид I от 1839 и 1856 г, основание за проектираната програма за цялостни преобразования в империята; някои важни договори и споразумения на великите сили, пряко или косвено засягащи интересите и стремежите на българите; 3. Документи, представящи водещите идеи за постигане на политическа самостоятелност, както и такива, които показват тогавашните представи за бъдещо държавно устройство и управление. В тази последна част на първия раздел не са включени многократно публикуваните и сравнително лесно достъпни за студентите и широката читателска аудитория планове и програми на Георги С. Раковски, както и българските проекти, създадени непосредствено след Априлското въстание от 1876 г. и предназначени за предстоящата конференция на великите сили в Цариград. Повечето от тези документи са включени в сборника на Плетньов и Стоянов "Планове и програми в националноосвободителното движение", претърпял само през последните 14 години три издания - 1988, 1994, 1998. Вторият дял предлага някои основни устройствени документи на възстановената през 1879 г. българска държава, както и по-важни междудържавни договори и актове с международно значение на Княжество/Царство България до началото на войните за национално обединение. Включен е единственият български проект за основен закон, изготвен по време на Учредителното събрание от специално избраната за тази цел комисия, и то не в работния му вариант, известен като "рапорт" или "доклад" от 21. III. 1879 г., а както би изглеждал като цялостна конституция. Една от причините за включването му в сборника е малко известният факт, че голяма част от предложенията в този български проект за основен закон, въпреки прибързаното му отхвърляне в хода на Учредителното събрание, остават в окончателния вариант на Търновската конституция. Дял трети съдържа исторически свидетелства, осветляващи сложните и противоречиви отношения между държавните власти в България и господстващата (според чл. 37 от Търновската конституция) църковна юрисдикция -Българската православна църква. Документите са подбрани така, че да представят различни гледни точки: на държавници, политици, архиереи, на Светия Синод и неговия председател екзарха, на отделните партии. Запознаването с тези исторически източници не само ще предизвика интерес у широка и разнообразна аудитория - историци, богослови, юристи, - но и ще допринесе за коригиране на някои традиционно възприети, но неаргументирани оценки и тези. Тук за първи път се публикува въведения в научно обръщение от съставителя доклад на синодалната комисия от 1911 г. за отношенията между БПЦ в Царство България и Екзархията в Турция. Този важен исторически извор дава ценна информация по най-важните въпроси на връзките между Екзархията в Цариград и църквата в свободната българска държава. Става ясно, и то от български официален документ, че Православната българска църква, макар и възстановена през 70-те години на XIX в. в резултат на едно предимно национално, т.е. политическо движение, е институция духовна, чието главно предназначение не е и не може да бъде преследването и постигането на националнополитически цели. Документите от този дял, представящи основните аспекти на отношенията между църква и държава в един достатъчно продължителен и не много отдалечен от съвремието ни период, биха могли да помогнат за вземане на по-правилни решения в продължаващия и днес Църковно-народен дебат за съдбата на Българската православна църква. Целта не е да се отрича целесъобразността и националнополитическата мотивация на църковното движение през XIX в., нито неговия главен резултат- първата легитимна общобългарска институция - Екзархията, а да не се забравя, че Православната църква, макар и послужила за известен период от историята ни като средство, като "сечиво" на националната еманципация и консолидация, има най-вече духовно предназначение. За продължителното отклоняване на БПЦ от главните и духовни функции историческа отговорност носят както нейните предстоятели (обладани също като народа си от всепоглъщащата стихия на градивния национализъм през XIX в.), така и бьлгарските държавни мъже, които вместо да помогнат за бързото и нормално устройване на църквата в княжеството, за да изпълнява тя по-добре духовното си обществено предназначение, след 1879 г. се опитват силово да ограничат естествената и обществена активност, да я профанират, като я принудят да се занимава само с формална църковна обредност, лишавайки по този начин българския народ за десетилетия от ви-соконравствен пример и опора. Предназначението на последните две части от сборника е да улесни ползването и работата с историческите документи. Макар и не подробен, речникът на стари думи и исторически термини е наложителен за подобна публикация, а картите представят нагледно драматичното развитие на българския въпрос в неговия териториален аспект. В заглавието на документалния сборник съзнателно е избегнато традиционното обозначение на периода до възстановяването на българската държава като "възраждане". Крайно време е да се установи строго научното обозначение на епохата като "Нова история на България", независимо от продължаващите дискусии за долната и горната и хронологическа граница. д-р Петко Ст. Петков