С тази монография завършва четирикнижието, посветено на войните за национално освобождение и обединение, водени от българите през второто десетилетие на XX в. Последното възрожденско поколение дава всичко от себе си и отбелязва с кръвта си предела между две епохи — "до" и "след" войните. За жалост не успява да осъществи националния идеал и не получава признанието, което заслужава за своята учудваща себежертвеност. От вихрените победи в Добруджа до загубата на Битоля, от "мелницата" на окопната война до конференциите за мир в Брест-Литовск и Букурещ, през злото, застигнало България на Добро поле, та чак до Ньойския диктат — този дълъг и страшен път през горещите бойни поля е извървян с надежда, за да доведе до изнурително обезверяване. Започнатият разказ за тези исторически събития, изживени във възторг и мъка, трябваше да бъде дописан, за да бъде дочетен от всички, които се чувстват българи.