„Хайка за вълци" е творба за историческите изпитания на нацията и за цената на оцеляването. Осемдесетте години, времето когато се появява романът, са тъкмо време на синтез, на осмисляне на търсения, достижения и завещания. Романът е не само летопис на една историческа драма, той е и нейната нравствена равносметка. Повествованието преминава през плетеницата на съдбите, за да потърси тяхната логика и антилогика, да разчете знаците на паметта и поуките от натрупания опит. Тази творба знае, че вече не може да се бърза с присъдите, знае, че след като се теглят чертите, трябва внимателно да се търсят причините — винаги много сложните причини за една или друга историческа събитийност. Средищният символ неслучайно е изведен още в заглавието на творбата—това е толкова ясно подсказващият образ на вълчата хайка. Вълкът много често е интерпретиран в регистрите на драматичното и екстатичното, той е митична фигура, обвързана със злото, смъртта, но и с честта. Да припомним само някои от най-популярните му следи в българската словесност — вълкът вие зловещо в поезията на Ботев, но е и съучастник в баладичното бдение над загиналия юнак, той демонично се спуща в поезията на Фурнаджиев, пак той провокира сърцата и съвестите в прозата на Йовков... Творбата на Ивайло Петров синтезира и тази „вълча" традиция, като й дава истински епически размах. Това е роман за демоните на историята, за бесовствата на нейните „вълци". И ето въпросите, които тук си поставяме — какви равнища на житейския и исторически опит съумява да схване и художествено да обобщи романът? Как различните проблемни планове формират силата на цялостното внушение?