Хубавата Елена между Троя и Тракия

Продуктов номер: 18860
Изчерпана

Автор: Иван Маразов
Категория: Антична история
Издателство: Захарий Стоянов
Състояние: Нова книга
ISBN: 9789540901671
206 страници
твърди корици
Първо издание: 2009
Народност: българска

---

Хубавата Елена със сигурност е най- познатият и най- привлекателният образ на гръцката митология. Може би заради вечния стремеж на човека към красота и на мъжа - към хубавата жена, а на жената - като пример да се утвърди в този твърде мъжки свят. А може би поради богатството от метафорични възможности, които този образ предлага на мисълта. Така или иначе, хилядолетия, след като Елена се появява в Омировата „Илиада“, тя не престава да вълнува въображението на поети, музиканти, театрали, художници. Колкото автори, толкова гледни точки. И това започва твърде рано. Гръцкият поет Стезихор пръв отрича датиращата от Омир представа за Елена като омразен женски повод за мъжеубийствена война. Като се възползва от иманентната двойственост на митологичната спартанска красавица, Стезихор въвежда на епическата сцена в края на 7 в.пр.Хр. нейния двойник от вятър и мъгла. Елена е чиста, казва той, жената, която Парис отвел в Троя, била само един фантом, сътворен от Хера от въздух под налягане, и не спартанската царица, а този двойник извършва всички коварни и подли неща, които създават лошото име на Елена. Горкият Парис така и не разбрал десетки години, че в леглото до него е само образ, а не реална жена. Горките загинали под Троя ахейци, троянци и техни съюзници - както при всички войни, и те се биели и умирали за призрачни ценности. Като „образ“ или като жена от плът и кръв, Елена прекарва голяма част от активния си митичен живот в Троя. Това е страна, в която са свикнали на фантоми. Според легендите царят Ил, който пръв дошъл в тази земя, една сутрин открил пред палатката си паладион - дървена статуя на жена, въоръжена и с копие, и с хурка. Това било изображение, което самата богиня Атина сътворила, за да увековечи паметта на своята приятелка във военните игри Палада, която убила неумишлено при една от постоянните битки между тях. С появата на този паладион се свързва основаването на Илион, бъдещата Троя. Пак в тези земи дошъл след потопа Дардан, като носел със себе си друг паладион - знак на законност и на тайно знание. Но паладионът в храма на богинята Атина в Троя не спасил от гибел никого от троянците. Ахейците спечелили войната за фантома на Елена, благодарение на един друг фантом - Троянския кон. Сякаш при всяка своя поява на митологичната сцена образът на Елена и всичко, свързано с нея, се умножава в многобройни фантоми. Как да се установи кое е истинското в тази гора от копия-двойници? Ако Троянската война наистина се е водила около средата на 13 в. пр.Хр., тя бележи една епоха на криза в целия древен свят. Нови народи излизат на политическата сцена, старите ценностни системи рухват, падат традиционни държави и култури, зараждат се нови отношения. Елена се оказва метафора на тази (и на всяка друга) критична епоха. Тя е граница. Нейната поява на стените на Троя, разделяща сражаващите се на смърт ахейци и троянци, е дълбоко символична. Тя наблюдава от границата рухването на една велика епоха, на което поетите я направили морален повод. А от повода до причината, крачката е много малка. И на Елена обаче не й било лесно. Тя имала двама бащи - смъртния цар Тиндарей и царят на боговете Зевс. Тя имала и две майки - смъртната Леда и безсмъртната Немезида. Тя имала двама братя близнаци - единия смъртен, другия безсмъртен. За ръката й спорели безброй претенденти. Естествено е тя да има (повече от) двама съпрузи: Тезей, Менелай, Парис, Деифоб, Ахил. Тя е сред редките притежателки на невъзможната статусна позиция: едновременно съпруга и девица. Като богиня била почитана в две светилища. И оставила по целия древен свят многобройни сандали като белег на многократно загубената си девственост. Естествено е в народната мълва Елена да стане знак на женското коварство, на опасния сексуален чар, на недопустимата женска агресивност. Макар че постоянно е заета с „женски дейности“ (тъкане, предене), тя си позволява да се намесва активно в мъжкия разговор. Патриархалното гръцко съзнание не може да допусне такова поведение от страна на жената, била тя и богиня. Горкият Менелай, два пъти съпруг на това „хубаво лошо“, трябва да изтърпи всичко не само заради красотата на Елена, не само заради богатствата, които тя носи със себе си, но и заради обещаното му от самия Зевс безсмъртие. Може пък това бъдеще да си заслужава търпението. Само че истинските герои завоюват безсмъртието не с положението си на съпруг, а с победите си на бойното поле. Тези подвизи именно създава kleos aphthiton - нетленната слава, която ще ги надживее в песните на аедите и ще остане за поколенията. Докато Менелай ще си живурка така и никому неизвестен, макар и безсмъртен, на скучния Остров на блажените. Може би едва след смъртта си Елена ще намери съпруга, който да я заслужава: по една митологична версия тя ще заживее с Ахил на Белия остров - още една страна на безсмъртието. Троянската война, обезсмъртена в поемите на Омир, вероятно е била реално военно-политическо събитие. Поне за това говорят археологическите разкопки на хълма Хисарлък в северозападна Турция, който Хайнрих Шлиман идентифицира като града на Приам. Наистина това селище е съществувало дълго време - от края на третото хилядолетие до края на римската епоха. За град със същото название говорят и хетски писмени архиви от второто хилядолетие пр.Хр. - в тях откриваме топонима Truwa. Пак там се е запазило и името на държавата Achiawa, което отговаря на ахейците. Троя е била доста богат град - в тайни скривалища в стените Шлиман намира несметни златни скъпоценности, които обявява за „съкровището на Приам“ (даденото от него наименование се запазва и досега, макар че златните накити са почти с цяло хилядолетие по-стари от археологическия пласт, където е останала опожарената „Приамова“ столица). И днес се повтаря историята на всяка война - спорят на кого сега принадлежат тези богатства? Шлиман първо ги предлага на Ермитажа, но после ги продава в Берлин, където са се пазили в Музея на праисторията. През Втората световна война съветските войски ги отнасят със себе си като военна плячка - една малка компенсация за заграбеното от нацистите от съветските музеи. През 1995 г. Русия официално обявява, че през всичките тези години находката се е съхранявала в музея „А. С. Пушкин“ в Москва. Свиква се дори международен конгрес, посветен на темата за съкровищата, организира се изложба и се издава великолепен каталог на тази богата колекция (Данилова, 1996). Берлинчани си искат съкровището обратно. Но и турската държава се включва в пазарлъка, тъй като навремето то било изнесено нелегално от страната. Гърците не остават по-назад и обявяват, че тези предмети били открити от Шлиман по време на разкопките му в Микена и едва след това били откарани в Турция, за да се заметат следите. Както и да е, „Съкровището на Троя“ и досега краси най-хубавата зала на Пушкинския музей, точно както мраморите на Партенона са гордост на Британския музей, а Венера Милоска - на Лувъра. Всъщност дали Шлиман е разкопал епичната Троя? У повечето изследователи има съмнение в „историчността“ на епоса. но според много от древните автори, за които поемите на Омир, както за Шлиман, представлявали историческата памет на елините, Троянската война е започнала около 1240 или 1180 г. пр.Хр. Това наистина е един бурен период в древната история, когато настъпва раздвижване на народи - бедният север атакува богатия Юг, когато и вътрешнополитическите структури не съответстват на новите условия, когато се сменят вътрешни и външни йерархии. Следи от пожари и разрушения са запазени и в пласт VII на древния град, (за „морските народи“, предизвикали тези катаклизми). Да си призная, аз съм твърде скептичен относно историзма на епическите предания. Историческото събитие би могло само да актуализира някои традиционни формули, с които оперира аедът, да даде сцена и жанрови детайли, но едва ли и да се запази в непокътнат вид в тъканта на песента. Митът е средство за унищожаване на събитийността, той е принципално неисторичен. Защото в безписмените култури историческата памет не се задържа повече от две до три поколения. След това, а може би дори веднага след събитието, тя се влива в калъпа на фолклорното мислене и се оформя според неговите канони.