ДУХ Понякога по стъпките ми лази вятър сух. Преследваме. Върви след мен като шпионин. Фотографираме от градските балкони. Невидим е за мен. За него аз съм глух. Без дъх оставам някога, но не без дух. Вървя през времето и времето ме гони. Вали ме дъжд. Гърми над мен. Сезони. За зимата най-леките обувки си обух. По хлъзгавите пътища като пирони забивам във леда нозете си. Загубвам слух и видимост загубвам в замъглени зони. Ала намеря ли в снега кърпи-кожух, навеждам се да го откъсна, дъх като сълза отроня. Без дъх оставам някога, но никога без дух. ВЪТЬО РАКОВСКИ