Десетилетия вече личността и делото на българския революционер Яне Сандански вълнуват нашата и чуждестранна общественост. Името му се използва като знаме на антибългарската пропаганда, дължащо се на непознаването не само на делото му, но и на неговите спомени, както и на спомените на неговите другари и съратници. Освен единични документи няма по-голяма публикация от документалното му наследство. От многобройните му биографии, биографични очерци и статии, като че ли няма какво да откроим, с изключение на книгите на Юрдан Анастасов, проф. Костадин Палешутски и Мерсия Макдермот. Всичко останало е писано кампанийно като са гонени определени политически и национални цели. Интересното в случая е, че един от най-коравите и непреклонни българи, дисциплиниран до педантизъм, взискателен към другите, но още по-взискателен към себе си, стана знаме на антибългаризма и на македонизма. Следовници с левичарски убеждения насадиха сред народа един неверен образ на Сандански, който стана дотолкова популярен, че се запяха за него песни и се разпространяваха легенди, които ни даваха един изкривен образ. Самият Сандански беше заобиколен със съратници с леви и крайнолеви убеждения, но той самият, макар че възприе много и от теорията и практиката от социалистическата доктрина, не стана социалист или анархист. Той принадлежеше на Демократическата партия, партията на Петко Каравелов и Александър Малинов, в редовете на която бяха едни от видните дейци в македоноодринското легално и революционно движение, като Трайко Китанчев, Алеко Константинов, Андрей Ляпчев, Петко Пенчев, Васил Пасков, Григор Василев и др.