Предговор Прекрасно е, че след период на затишие разказът най-после се завръща. Хубавият разказ - а те са много - често се задържа в съзнанието ни по-дълго от един роман. Той може да ни стъписа, да ни запали, да ни просветли и да ни трогне повече от по-дългите творби. Разказът често смущава, плаши или разтърсва. Той поставя въпроси, докато повечето романи се стремят да дават отговори. От всички книги, които съм чела и обичам, тъкмо разказите са онези, които си спомням най-добре, тези живи, анархични надзъртания в различни светове, в душите на различни хора. Някои от тях ме вълнуват и до днес. Още се тревожа за пешеходеца на Рей Бредбъри. Още плача над "Роза за Еклезиаста" на Роджър Зелазни. Още потръпвам, като си спомня "Хубав живот" на Джеръм Биксби. И всеки път, когато се качвам в метрото, ме обзема чувство на неразумно безпокойство, което до голяма степен се дължи на разказ, озаглавен "Метро на име Мьобиус", макар че съм го чела на дванайсет години и вече дори не помня името на автора. Лично за мен писането на разкази е трудно и бавно. Да побереш една идея в такъв малък формат, да я изложиш пропорционално, да намериш верния тон -това ме измъчва и обърква. Мога да напиша и за ден четири-пет хиляди думи, ако са част от роман, но за да ги превърна в завършен разказ, са ми нужни две седмици. Моите разкази са най-често експерименти също като домашното вино на дядо ми. Успехът никога не е гарантиран, понякога разказът се получава, а понякога издъхва върху листа като прекалено дълъг виц без поанта по причина, която все като че ли не успявам да открия. Но те ми доставят наслада. Наслаждавам се на възможностите, на разнообразието, на предизвикателството. Аз пиша - или се опитвам да пиша - разкази от десет години. Сега за пръв път ги публикувам като сборник.