Под пороя трудности (от суеверие не казвам беди, дано не бъдем сполетени от истинска беда, което е далече по-лошо) забравяме и немалкото придобивки, присъщи на нашето смутно време. Ако питате кои били те, започвам с най-съществената: свобода на печата. За мене тя компенсира поне половината минуси във всекидневието ни. Тук мнозина ще възразят, че тя е от значение за нищожен брой граждани- пишещите; процентът им не е представителен. Ето колко скоростно забравяща и неблагодарна е публиката, наричана засега електорат: тя не помни как е поминавала допреди пет години (ако изключим паметта й за тогавашните цени) и не чувства признателност за онова, което получава без усилия. Затуй нека възстановим мислено - макар да са налице и камара веществени доказателства - картината на доскорошния ни печат. Него българинът консумираше най-често в качеството си на задължителен абонат. Партиецът на „Работническо дело", безпартийният - на „Отечествен фронт", комсомолецът - на „Народна младеж", текезесарят активист - на „Кооперативно село", а всякакви профсъюзни организатори на заплата - на „Труд". Всичката тази тонове хартия съдържаше едно и също: бетонно еднообразие, чугунена скука, информационна недостатъчност, ако ли не и дезинформация.