ОНОВА, КОЕТО ДНЕС най-живо ни интересува в старите книги, не е толкова техният основен Текст - за повечето от тях той е един и същ с малки, съществени само за специалистите разлики, - а добавките към него, тъй наречените „приписки". Това са бележки най-вече на прилежните преписвачи на Текста, които след часове, дни, седмици изнурителен анонимен труд се осмеляват да вмъкнат и нещо от себе си. Тези приписки обикновено нямат нищо общо с Текста, към който са прилепени и който е далеч по-значителен от тях. Съвсем без връзка с него те ни съобщават за някое историческо събитие, което се е случило по време на преписването на Текста или пък за което преписвачът се е сетил сега и е пожелал да опише и коментира. Понякога събитието дори не е историческо, а чисто и просто случка от живота на преписвача - загуба на близък човек, покупка на имот, неочаквана болест, недъг или тревога. И макар да нямаме и понятие за това кой е анонимният автор на тези дописани думи, ние се вглеждаме в тях, вслушваме се във всяка тяхна интонация и сякаш чуваме през вековете живия глас на миналото. Откъслечно и мъчително глухо - като иззад девет планини, като от далечен несъвършен телефон - този глас достига до нас и ни позволява да усетим неговото време. Така за миг ние се освобождаваме от оковите на нашето ограниченобитие, но внезапно прехвърлени мостове преминаваме огромни разстояния над вековни бездни и разширяваме владенията на духа си сякаш до безкрая.
Понякога ми се струва, че това, което правим ние, пишещите днес, прилича на приписки, разхвърляни из полепна на голямата книга, която отдавна вече е написана. Ние само преписваме нейния Текст отново и отново, за да се предава от ръка на ръка, да достигне до децата и внуците ни на разбираем за тях език, защото гой ще им трябва. И като го преписваме, в някой среднощен час изведнъж изпитваме нужда да забравим за Текста и да отбележим на останалото свободно място една случка, една мисъл, които внезапно са завладели съзнанието ни и са изместили всичко друго. Може би идващите след нас ще ни простят тази волност. А може би дори ще ни бъдат признателни за нея. Защото колкото и да е съвършен и висок свещеният Текст, винаги ще има очи, които ще пробягват през него и жадно ще се впиват в приписките - тези неугледни дрипави бездомници, прислонили се до стените на града и извърнали лице навън към неоградените простори на пустинята. Будни, все още будни в спускащата се нощ.