"Вървях по безкрайните улици на вечния град и се питах къде е посоката на посоките, къде е утробата на времето. За два пътя на смъртните бях чувал - към боговете и към жените, на този огън и най-нисшата твар, и върховният разум принасят семето си. Там някъде сред диплите на есенния здрач до една локва ме докосна просякиня. Лицето й бе набръчкано от умора, слабините й плачеха и пулсираха, накучваше. Разтвори кафява шепа пред сянката ми и през шепата просто не можех да премина, защото дрипите й светеха, а бедрата скърцаха като претоварена каруца. Беше петнадесетгодишна. Просеше близо петнадесет години. И кръстосваха дългите улици чистите дрипи на девицата и очакваха мътните локви на вечния град да премине нейният цар - стражът, съдията, водачът на колесницата."