Пенчо Славейков е от поетите, който е казал всичко за себе си. Казал го е в интимните си сънища и блянове по щастие, в епическите си песни, в критическите си статии и мистифицираните автопортрети ("Олаф ван Гелдерн", "Иво Доля"). И то така, че за нас е оставил само удоволствието да преоткрием чертите на богатия му творчески път. Понякога ни се струва, че нищо не може да се добави в повече от онова, което той е изразил в автопортрета си "Олаф ван Гелдерн" — въведение към "Епически песни", в очерка "Иво Доля" от антологията "На острова на блажените". В други случаи сме убедени в обратното — че нищо не е казано и направено, че тепърва всичко у Славейков трябва да се извади на показ и да заговори за същността на българския живот, за трайните стойности на нашата нова култура.