Дълги години творчеството на Никола Вапцаров бе предмет на едностранчиви, идеологически тълкувания. Клишета като "най-яркият представител на социалистическия реализъм", "поезия с политическа целеустременост", "революционен патос и партийност" налагаха тенденциозна представа за поета и неговото творчество. Известна промяна настъпи през втората половина на 70-те и началото на 80-те години, когато вапцароведението бе обновено от поредица статии на Никола Георгиев, Боян Ничев, Радосвет Коларов, Петър Велчев. Те откроиха общочовешкия смисъл на Вапцаровата поезия, очертаха основните характеристики на една уникална поетика с основателни претенции за новаторство. Вапцаровия образ на човека и света е нещо далеч по-сложно от представата за партийно изкуство, отдадено на пропагандаторските си стратегии. Противоречива е и личността на Вапцаров, непобираща се в матрицата на мита за пролетария-поет с войнстваща революционна вяра и партийно вдъхновение. Сам Вапцаров се бе самоопределил, назовавайки една от многобройните си "песни" "Огняроинтелигентска". Защото у него живеят единени работникът и интелигентът.