Меч и сабя. Оръжия на ранните номади (V-VII в.)

Продуктов номер: 4994
Изчерпана

Автор: Иван Лазаров
Категория: Военна история и техника, разузнаване | Средновековна история
Издателство: Ровита
Състояние: Нова книга
128 страници
меки корици
Първо издание: 2003
Народност: българска

---

Книгата представлява интерес за оръжейници, археолози, историци, музейни работници, студенти и любознателни читатели. За първи път в нашата историография се изследват технологията на производство на сабята и меча, описват се конструктивните елементи, терминологията, баланса и кинематиката на тези оръжия. Защитава се тезата, че сабята като вид оръжие е изнамерена в Индия, където се получавала стомана преди индустриалната епоха. Застъпва се тезата, че азиатската сабя е далеч по-съвършено и качествено оръжие, благодарение на което ранните номади постигат решително преимущество в конфронтацията с европейците. На основата на богат археологически материал се разглежда разпространението на сабята сред ранните номади V-VII в. ВМЕСТО УВОД "Ако хиляда тюркски конника опънат тетивата и стрелят изведнъж, хиляда конника ще бъдат повалени веднага. Нито хаджиритите, нито бедуините не могат да стрелят галопирайки, а тюркът еднакво точно стреля по звяр, птица, мишена по време на състезание, и по хора. Стреляйки, той заставя коня си да препуска напред, назад, надясно, наляво, нагоре и надолу. Той успява да пусне десет стрели преди хаджиритът да пусне една. Неговият кон лети по склоновете на планината и се спуска в дъното на клисурите с недостижима за никого лекота. Тюркът има четири очи - две отпред и две на тила. За разлика от хорасанците, тюрките не се втурват да бягат, ако са принудени да отстъпват, а се спират като смъртоносна отрова, като неминуема гибел, защото умеят да поразяват със своите стрели както отстъпвайки, така и в настъпление. Никой не може да се чувства в безопасност от техните аркани, или да бъде сигурен, че конят му няма да бъде хванат, а самият той няма да падне в плен при преследване. Те също толкова ловко владеят копието, като не отстъпват в това на хаджиритите. Техните конници са обучени да носят по два, даже и по три лъка. Попадналият в тежко положение тюрк държи под ръка всичко необходимо за себе си и за своя кон, както своето оръжие така и снаряжението за коня. Що се отнася до издръжливостта по време на дълги походи, скоростта и грацията, нищо не може да се сравни с тюркските жребци. Хаджиритът мисли за лечението на своя кон не повече от всеки друг конник, докато тюркът е по-опитен от всеки ветеринар, затова може да обучи своя кон да изпълнява каквито поиска трикове. Тялото на тюрка съвсем не тежи на коня, а краката му не оставят следи по земята. От гърба на коня тюркът вижда това, което нашият конник не вижда пред себе си. Виждайки нашия конник, тюркът гледа на него като гепард на плячката си, или като хрътка на антилопата. Ако тюрките се сплотят във войска, то слабото място на противника вижда всеки, ако такова няма, до този извод стигат всички. Те са единственият народ, комуто обединението и общото командване не е донесло вреда във войните. Тяхната способност да проникват в градовете през дебелите стени на крепостите, да форсират големи реки, могат да ни убедят в тяхната пресметливост. Тюркът предпочита да се задоволи с малкото, което му се е отдало да вземе със сила, отколкото да получи цяло царство, но по милост. За да познаеш тюрка няма нужда нито от съсредоточено внимание, нито от особена проницателност, нито от прям въпрос за това. Техните жени са скроени по образ и подобие на своите мъже, а техните коне са приспособени изключително за тях. Към хитрости прибягват само по време на война, а ако нямаше войни, те никога не биха си ги позволили. "Ибн ал-Раких (Месхидски ръкопис)