ЗЕМЯТА МИ Беше нещо далечно като близки очи присвити, беше земята ми с трева, готова да влезе в скалите, имаше там пътеки, всяка ръка ти подава, борове в съпровод и в лъките вода резедава. Всеки там би могъл страшно близък да ми стане, не крия, от шепите ми да пие, да ядем от една чиния, а щом вечерта очите премрежи с прохлада, до мен да заспи и никого то да не изненада. Настъпваше лято, а въздухът беше от края на март, но никой тук не дойде, да я зърне макар, беше земята ми с трева, готова да влезе в скалите, беше нещо далечно като близки очи присвити.