„Здравият разум му нашепваше: ...Кинкейд, върви си по пътя! Снимай мостовете, заминавай за Индия. Спри в Банкок и потърси дъщерята на търговеца на коприна, която знае всички тънкости на насладата, завещани от нейните предци. Плувай по изгрев слънце гол с нея в езерцата насред джунглата, слушай как стене под теб по залез. Не ти трябва да стоиш тук - не виждаш ли как хлътваш? Ала онова бавно улично танго вече бе започнало. Някой го свиреше на стар акордеон - там в далечината, в миналото или бъдещето, и той не знаеше. Но мелодията неумолимо се приближаваше към него, замъгляваше всички принципи, не му оставяше възможност за избор... Накрая той нямаше къде другаде да отиде освен при Франческа Джонеън."