В очакване на Вятъра Уча се да пускам хвърчила както се уча да бъда майка: от вчера, от седмици, тринайсет години вече. Няма да успея — нито книгите, нито съветите помагат. Резки придърпвания на кордата, ако я отпуснеш прекалено, слънцето ще опърли опашката на хвърчилото; кървава резка на показалеца, върху баира между магарешките тръни по стръмното издига се, пада оранжевият триъгълник, улавям за мига вятъра и му се отдавам, преди да се изгубя сред ятото щъркели, отнасящи август и хвърчилото зад баира. С единия крак в детството, толкова белези по колената и по чернобелите снимки, ще успееш, прошепва ми ангелът пазител, да пускаш хвърчила е като да населяваш душата си с нови небеса, докато сам се превърнеш на вятър.