Мислите им се докосвали. Както и телата им. Със страх. С почитание и страст. В един момент тя слязла. В един провинциален град. Там следвала. Искала и той да слезе заедно с нея. Тя го насърчила и го желаела веднага. Ела, му казвала, ела! Това е нашият час. С очите, с тялото го казвала. Обаче той премислял. Премислил отново и останал във вагона. Безмълвен. През останалата нощ плакал като куче, сам, със студения вятър, който веел от долищата. Самият влак виел като вълк в безкрайните галерии на мрака.