Мария В. НИКОЛОВА КЪМ АПОСТОАА Земята ни, Апостоле, гори - проклятие, навярно, на звездите. Земята ни, Апостоле, тъжи под наноса навлечен от реките. И страшно е с децата ни в нощта — там адовият кръг ги чака. В лицата им усмихва се следа от розовите облаци на мака. Очите ти - две бистри синеви понякога помръкват от обида. Вършее Тя, косата си върти и пада цвят, без никой да го види. И страшно е... И страшно е — боли. Изгуби ли сме вярата ти свята. Заключили сме всичките врати - безорбитни планети в небесата. Забравили сме мяра за пари. Животът ни и грош не струва. Ела сега, че залезът пламти и мъката ми ден и нощ будува. В БРОЯ: Марко СЕМОВ - ПИТАНКИТЕ НА ДЯКОНА Роза БОЯНОВА - МЛАДИТЕ ДРУГ СВЯТ НЕ ПОЗНАВАТ Франсоа ВОЛТЕР Томас ЕЛИЪТ