В този роман Константин Дуфев гледа направо към ярката и безкрайно драматична личност на Апостола. Той не просто върви по следите на една съдба, следвайки хронологически познатото време. Сам обладан от възрожденския плам на това време, писателят се взира по-скоро в психологическите връзки: Левски и времето, Левски и непрогледналият народ, Левски и другите апостоли на национално-освободителни го ни движение, Левски и авантюристите-поборници, наивно замаскирани под прикритието на неразумната смелост... Разбира се, интересни са и връзките: Апостола и просвещенците-еволюционисти, Апостола и българското чорбаджийство, родолюбиво само на думи... При обрисуването на тези герои бавно и полека емоционалните краски на повествованието се сгъстяват и писателят ни подготвя за темата „предателството", без да е успял да достигне до нея. По-скоро, успял е да посочи психологическите предпоставки, родили предателството. И това, че не виждаме обвинителния писателски пръст, който заклеймява конкретния предател, не значи, че отпада обвинението за колективната вина, нито горчилката от тази, изписана от Апостола дума - „Народе????"