Мракът се сгъстяваше. Единствено очите на Дявола светеха в тъмното. - Да, права си, човек си мисли, че най-страшното нещо е смъртта. Ала има и по-голям страх - и тъкмо той е изворът на мировата скръб! - Но какво мога да направя аз? - недоумяваше София. - Да не би да съм Господ? - А опитвала ли си се да бъдеш? - възрази среднощният й приятел. - Ето от какво най-много се страхуваш! Защото да си Бог - това значи да рушиш и от руините да раждаш нови светове, да съдиш, да благославяш и да наказваш, защото си сътворена по Негов образ и подобие! Не разбираш ли, че доброто не може без злото? Но къде по-лесно е да си измиеш ръцете с някакъв авторитет - особено когато той е Господ... Е, София, смирението ти не е ли пилатска работа? - Но тогава престъпникът ще си прави каквото си иска! Тъмнината се изкикоти... София отчаяно блъсна огледалото, то звънна и парченцата му засветиха на лунната светлина като безброй очи - сякаш всички дяволи на света се взираха в нея и й намигаха.