ВЕЧЕРЕН СПОМЕН Не вях те виждал дълго време. Ето, ти мина днес в посърналата улица. Над тебе в здрача светеше небето. А моя тих и скръбен вик не чу ли ти?... Очите ти са сини, както някога... Очите ти във мене са се вглеждали. А криновете в здрача се навеждали – и слушали ни в парка да приказваме. За мен дали понякога си спомняш?... Не знам това, но аз не те забравих. Безмълвно, скучно дните преминават. Аз неусетно заживях със спомени... С кого ще се разхождам вече привечер? Различен съм от повечето хора. За стихове кому ли бих говорил, къде ще спра, когато ми е сиво, когато ми е скръбно и студено?... Ще се опитам да живея сам. Но радостта, че слънцето над мен е, ще стигне ли да стопли младостта ми? Александър Вутимски, „Опушена спирка”, изд. „Верен”, С., 2008. Това е поредната „лична” антология на Вутимски – опитът да бъде пречупен през различния и различно пристрастен поглед – която за пореден път удивлява с това доколко различно звучи този поет в зависимост от подбора и подредбата на неговите стихове. Този път изборът е кръвнородствен: това е „несистематичен подбор на предпочитаните стихове от роднините на Александър Вутимски”. Не лош подбор междувпрочем – плюс едно предимство: доброто оформление, включващо и факсимилета от неговите ръкописи.