Политическа и дипломатическа история на България • Том XXI - Българската външна политика през Междусъюзническата война

Продуктов номер: 6061
Изчерпана

Автор: Георги П. Генов
Категория: България след Освобождението до 1944г. | Исторически политологични изследвания
Издателство: Ваньо Недков
Състояние: Нова книга
279 страници
меки корици
Първо издание: 2005
Народност: българска

---

Политическа и дипломатическа история на България том XXI. Българската външна политика и Македонският въпрос Част IV. Междусъюзническата война. Букурещкият и Цариградският мирен договор. Причини и отговорности за 16/29 юни 1913 г. Съдържание ГРЪЦКО-СРЪБСКИЯТ СЪЮЗ ПРОТИВ БЪЛГАРИЯ НАВЕЧЕРИЕТО НА КАТАСТРОФАТА ОТ 16/29 ЮНИ 1913 г Поведението на Фердинанд и на генерал Савов Престъпно безумие или предумишлено престъпление —16/29 юни 1913 г НАПАДЕНИЕТО НА 16/29 ЮНИ 1913 г Оставка на кабинета Данев. Новият либералски кабинет Усилия за примирие и мир Букурещкият мир Цариградският мирен договор ПРИЧИНИ И ОТГОВОРНОСТИ ЗА КАТАСТРОФАТА ПРЕЗ 1913 г. Отговорността на Фердинанд Отговорността на правителствата Гешов и Данев Положението с Румъния и Турция Поведението и отговорността на генерал Савов Отговорността на опозицията и на висшите офицери Защо не успя нападението на 16/29 юни 1913 г.? Каква бе отговорността на Силите за настъпване на събитията от 16/29 юни? Резултатът от Междусъюзническата война ЗАКЛЮЧЕНИЕ Откъс от Заключението В такова положение се намери и България през 1913 г. Затова трябва да се забележи, че е трудно не само да се ръководи политиката на една победена и смазана страна, но и политиката на една страна, която е била победителка, победите са я направили силна и следователно опасна за другите съседни държави. И стана с нас онова, което отбелязва Фичев: "С тази несъстоятелна от тактическо гледище атака ние само събудихме лъва от леговището му, за да не можем да се избавим отпосле от ноктите му." Атака, несъстоятелна не по-малко и от политическо гледище, както на много пъти отбелязахме това. * * * В заключение — грешките от наша страна бяха тъй много, че неминуемо водеха към катастрофа, както и в действителност стана. Ако се опитаме да ги резюмираме, могат неизчерпателно да се сведат към следното: Първо, гдето се съгласихме да делим Македония със сърби и гърци, вместо да държим за нейната цялост и автономия, колкото този въпрос да бе труден за разрешение, поради неразумната политика на турското правителство, което си бе дало за задача да денационализира Македония като изгони от нея всички немохамедански и нетурски населения и поради империалистическата политика на балканските правителства да поделят и заграбят македонските земи. Колкото мъчнотиите за една автономия да бяха големи и от страна на турците, и от страна на съседите, и от страна на Европа, все пак можеше за известно време да се почака, особено като се забеляза разложението в Турция, където младотурците паднаха през м. май 1912 г. Също така не биваше да се пренебрегва предложението на Силите в навечерието на самата война, които се ангажираха да наложат автономията, за да се избегне кръвопролитието, тъй като се бояха, че войната от Балканите може да се пренесе в самата Европа. Тая възможност трябваше да се има пред вид при сключването на сръбско-българския договор и изрично да се упоменеше това. Второ, гдето започнахме една война, при която нямахме никакви гаранции, че ще можем за вземем земите, които договорно и етнически бяха определени като наши. Самата география на мястото и стратегическото разпределение на военните сили, които имаше да действат според военните конвенции посочваха, че почти цяла Македония ще бъде завзета от сръбските и гръцките войски, докато България ще ограничи своите действия главно в Одринска Тракия. Трето, гдето с Гърция не направихме никакъв опит преди войната или през войната да се определят респективните зони на влияние в Македония, за да знаем какво ще искат гърците там и в зависимост от това да определим нашето отношение по спорните въпроси. Четвърто, гдето не направихме след падането на Одрин и след привършването на войната с Турция по-сериозен опит за териториално разграничение със Сърбия, а най-вече с Гърция. Пето, гдето ако тия опити ни посочиха по един положителен начин, че всяко споразумение със съюзниците е невъзможно, не напрегнахме нашите усилия да спечелим разположението на арбитъра, както и на Великите сили за едно по-благоприятно за нас разрешение на споровете ни със сърби и гърци, както и да се запази решението на Петербургската конференция за Силистра и на Лондонския договор за границата с Турция в Тракия, а насочихме всичкото си внимание в безогледни разправии с дотогавашните ни съюзници и към заплашване с война, и то при крайно неблагоприятни за нас международни условия. Шесто, вместо това, дадохме на руския император един отговор не особено дипломатичен, а след това му дадохме и ултиматум в седем дни да разреши споровете ни със сърбите, инак война, без да се отзовем на неговата покана да отидем в Петербург и там, пред него и пред целия свят да изложим обстойно и аргументирано всички наши становища по споровете ни със сърби и гърци и да чакаме решението на арбитъра, който при своето произнасяне сам бе под морално-политическия контрол на цяла Европа, решена да пази мира и да не допусне нова война. Седмо, гдето не се вслушахме във всички съвети, които ни идеха от разни страни за по-голямо благоразумие и предвидливост, а тръгнахме по пътя на прекален оптимизъм и екзалтация, мислейки, че ни е позволено да вършим всичко. Особено малко внимание обърнахме на предупрежденията от разни страни за неизбежното поведение на Румъния и Турция при един наш въоръжен конфликт в Македония, предупреждения, които пряко или косвено можеха да се извадят от изказванията и действията на самите румънски и турски управници, които не криеха как ще постъпят, щом конфликтът в Македония стане свършен факт. Осмо, много важно, гдето Фердинанд се довери на Австрия, която полагаше всички усилия да разруши Балканския съюз и с това да нанесе удар на руската политика на Полуострова и на Изток. Това сляпо доверяване на Австрия стана без оглед какви са нейните обективни международни възможности, доколко австрийската политика ще намери подкрепа в своите съюзници. Видяхме, че тя бе изоставена от Италия, а след нея и от Германия и австрийският план за общо действие с нас пропадна, а цялата контра от тая опасна и рискована игра остана само у нас. Девето, гдето в такива върховни моменти, каквито преживя България през съдбоносната 1912-1913 г. не можахме да притъпим нашите разногласия и взаимни недоверия, каквито съществуваха между цар и правителство, между правителство и опозиция, вътре в самото правителство, между висшето офицерство. Всички си пречеха един на друг. Напротив, у всички наши противници единодушието бе много по-голямо. Главното е, че те съумяха да поведат една резултатна за себе си и против нас политика, използвайки изолиране и обкръжение и с това подготвиха своя успех и нашия погром. Всъщност несъстоятелната политика, която водиха и Фердинанд, и правителството, и опозицията, и висшите военни, които през войната се научиха да политиканстват, улесни успехите на всички наши съседи. Колкото и да бе трудно за нас да прежалим Македония, чието славянско население винаги бяхме смятали като наше родно, българско, трябваше да прежалим част от нея, щом по начало изоставихме принципа на нейното самоуправление, като цялостна единица, а възприехме принципа на неясния дележ. Тогава трябваше да имаме грижата поне да приберем по-голяма част от нея под нашата стряха, а за останалата да изчакаме развитието на бъдещите международни събития. На всеки случай не биваше да вършим самоубийство, защото нашите съдружници излязоха безчестни спекуланти и грабители. А имаше Европа, имаше и международно обществено мнение, което щеше да съди по-справедливо, щом ние бихме запазили едно лоялно и коректно поведение. Но ние не сторихме това и погромът дойде като изненада за мнозинството, дори и за ония, които го улесниха и предизвикаха, макар че не се искаха много знания и голяма далновидност той да се предвиди. предизвикахме една неподготвена война ни в политическо, ни във военно отношение, която ни свлече в пропастта. Без тая война ние имахме в ръцете си почти една нова Санстефакска България, с богати и обширни земи и запазвахме дори при най-неблагоприятното разрешение на споровете първенствуващото си положение на Балканите, с бляскаво бъдеще. Но както и през 1878 г. тая голяма България просъществува едва няколко месеца. Разликата беше, че тогава тя бе провалена от егоизма и съперничеството на Европа, а сега — само поради нашите вътрешни отношения и безумни решения.