Понякога поглеждам... Понякога поглеждам към небето и ме пронизва болка, че живея, забравям всичко и ми става светло, и съм готова с него да се слея. Дъхът ми спира. Само светлината прониква ме с безкрайната си щедрост. Не се издигам, долу, на земята, стоя си и се чувствам много ведра, обнадеждена като при молитва, но без да моля, без дори да искам. Душата ми съвсем сама полита и я докосва необятна истина. И всеки път небето е различно, ала не иска нищичко от мене, макар че съм готова на колене да падна, да зова и да обичам.