Последният полет на Кондора

Продуктов номер: 28251
Изчерпана

Автор: Юлиян Генов
Категория: Българска съвременна проза
Издателство: Сиела
Състояние: Нова книга
ISBN: 9789542810841
160 страници
меки корици
Първо издание: първо издание, 2012 год.
Народност: българска

---

Около пазарния площад на град Левски и днес има три къщи, по стените на които след 9 септември 1944 г. беше написано „Тук живее народен враг!" Тези къщи са били на бащата на Георги Парцалев. на моя баща и на дядото на Юлиян Генов.
Почетен гражданин на Левски пръв стана неповторимият артист Георги Парцалев, после незабравимият Григор Вачков от с. Трънчовица, община Левски, а неотдавна - моя милост и Юлиян Генов.
Когато държахме ключовете на града и в салона ни аплодираха много силно, аз се попитах каква страна сме всъщност, след като някога прилични и достойни хора се обявяват за народни врагове.
синовете и внуците им се преследват до дупка, след което същите тези „гадове" стават все почетни граждани.
Жоро Парцалев и Гришата Вачков не станаха капиталисти, каквито се водеха бащите ни, моя милост - също. Единствен Юлиян Генов го направи - за чест и слава на днешния вариант на Отечеството. Защото то, милото ни Отечество, от много векове внезапно зарязва своя път, завръща кончето и каручката заскрибуцва в различна от досегашната посока. Често-съвсем обратната...
Защо казах, че Юлиян Генов е капиталист ли? Ами как да наречем човека, който със своите идеи и предприемчивост задвижи машината на „българския преход", заедно с още малцина таланти от тоя ранг? Как се създава ПроСофт - това явление със своя стил, стандарт на работа и с присъствието си изобщо?
Дончо Цончев, 2004 г.

P.S. Скъпият ми бай Дончо написа тези думи за мен по повод на друга моя книга, без да подозира, че като влезем в коловозите на Европейския съюз, случайно или не, за мен повече няма да има място на икономическата карта на България. Отиде си той, без да разбере, че аз всъщност не съм героят на новото време, а просто един измислен герой. Оттук и подзаглавието на този скромен сборник. Ако го бях публикувал преди четири години, когато бях готов с ръкописа, едва ли някой би повярвал в искреността на това мое твърдение. По-скоро би се възприело като поза. Днес всичко вече е ясно - моят случай е приключен. Забравете!
Авторът
Този малък сборник разкази възбуди интереса ми към един различен, открояващ се от другите човек. Да вникна в характера му и житейския му път, да се опитам да повдигна леко маската и да усетя онова, което той умишлено крие. Разказите съвсем не са равностойни нито по сюжет, нито по качество - от ужаса на едно дете от комунистическия произвол през историите за младежки лудории до пастелните тонове на преживяванията на Юндола и изпълнените с нежност разкази за времето, прекарано с обикновените банскалии - това са истории, повече или по-малко вълнуващи. И докато «Последният полет на Кондора» и «Среднощен разговор» са изпълнени с мъка обвинения за несправедливостите на живота, за пропиляното бъдеще на България, то «Тревненският чертог» е един отчаян опит да се открият кълновете на оптимизъм в нашето болно общество.
Да, този човек си знае цената, отстоява мнението си и то аргументирано, но в живота е оставал неразбран, душата му се разкъсва от болка и обида. Тя е един клокочещ вулкан, готов всеки миг да изригне, да залее и заличи онези, които са му причинили тези кървящи рани. Той е твърде умен и осъзнава, че тази битка е неравна. Животът му показва другата страна - тази, в която властват завистта, злобата, алчността, омразата... А той иска да бъде оценен заради интелекта, способностите, качествата, знанията, уменията, които притежава. Блъска се като птичка в клетка, с искрица надежда, че пак ще се рее в небесните простори и песента му ще е нужна на хората.
Що за държава е това, която не може да оцени и се възползва от интелекта на такъв човек? И на какво разчитаме, ако някой изобщо се е замислил или го е еня за това? На неграмотните и ограничените, които едва ли не насила искаме да заставим да научат да пишат името си поне, та да не слагат палеца, когато продадат гласа си? Такива като тях ли трябва да ни определят пътя? Или представители на онези малка, но все още имаща я част - будна, търсеща, можеща?