"Празни приказки" леко биха могли да се определят като постмодерни, както самият Нанков напоследък все по-често прави (понякога намигайки, друг път премигвайки, а трети път без да му мигне окото), но тъй като в България в началото и в средата на 80-те години този термин, както и теорията и практиката на постмодернизма, не бяха познати (тогавашните амбиции на младите български "западняци" не стигаха по-далеч от Ницше, границата на "западняшките" мераци и на Гео[рги] Милев например), исторически по-точно е те да бъдат мислени като кълнове - в български условия - на онези тенденции в българската литература, които през 90-те години станаха водещи и едва post factum бяха наименувани postтоталитарни и/или postмодерни. /Напоследък се чуват отделни мнения, че българската и изобщо източноевропейските литератури след 1989 г. трябва да се разглеждат в парадигмата на колониалните култури. Преобладаващото мнение (което аз горещо подкрепям) обаче е, че тези литератури трябва да се изследват в парадигмата на постколониализма, по примера на културите на Гана, Гамбия, Габон, Гвиана и Горна Волта, както това правят вече повече от десет години източноевропейските учени, успешно вградили се във водещите западни научни институции." По понятни причини "Празни приказки" бяха отхвърляни от българските издателства между 1985 и 1989 г. и бяха публикувани за пръв път в Дания на 10 август 1989 г. под псевдонима "Оthelo". "London" - юли 1990, Лондон.