Кръстоносните походи са една от вечните теми в световната историография, която е вълнувала и вдъхновявала духа и перото на много поколения историци. Главен обект на техните изследвания е било създаването на кръстоносните държави в Мала Азия, борбата им за утвърждаване, както и взаимоотношенията със заобикалящите ги владетели и народи. В многотомни истории балканските земи, поради географското си положение, са представени само като транзитна зона за преминаването на западните армии и прехвърлянето им на Източното Средиземноморие. Византия пък често се поставя в "задния двор" на научните дискусии, и то за да бъде упреквана за своята нелоялност и за неуспеха на европейската политика на Изток. Въпреки трудната и неблагодарна роля, която византийските Балкани трябвало да изпълняват при осъществяването на тази политика, регионът се явява "обетована земя", свързваща артерия и "златен мост" между Изтока и Запада, без помощта на която рицарите едва ли щяха да достигнат своята крайна цел - Светите места и Йерусалим. Балканският полуостров заема определено място в историята на кръстоносните походи не само като транспортна артерия, но и като икономически и политически фактор. Тук си взаимодействат и противопоставят няколко типа съзнание - военно-религиозното на аристократи и клирици и "фолклорното", "магическото" съзнание на обикновените хора.