Рекло телето дъба да мушка

Продуктов номер: 11945
Изчерпана

Автор: Александър Солженицин
Категория: Руска литература | Световни мемоари и биографии
Издателство: Факел Експрес
Състояние: Нова книга
784 страници
твърди корици
Първо издание: 1998
Народност: руска
Преводач: Борис Мисирков

---

ПРЕДВАРИТЕЛНО ПОЯСНЕНИЕ Има една такава, доста обширна, вторична литература: литература за литературата; литература около литературата; литература, родена от литературата (ако е нямало подобна преди това, и тая не е щяла да се роди). Лично аз поради професията си обичам да попрочитам такава, но я слагам значително по-долу от първичната литература. Изпонаписано е толкова много, а на хората им остава толкова малко време за четене, че ми се струва: да седна да пиша мемоари, на всичко отгоре литературни - не е ли срамота? Хич не съм предполагал, че и аз самият през 49-ата година от живота си ще се осмеля да стъкмя ей туй мемоарно нещо. Но две обстоятелства се насложиха и ме подтикнаха. Едното е нашата жестока и бъзлива потайност, от която идват всички беди на страната ни. Страх ни е не само открито да говорим и пишем и с приятели да споделяме какво мислим и кое как е наистина, но и на хартията не смеем да се доверим, защото секирата продължава да виси над всеки наш врат, току-виж се стоварила. Още колко ще трае тая потайност - кой да предскаже, а дотогава може мнозина от нас да бъдат посечени и да се затрие заедно с нас неизреченото. Второто обстоятелство е, че от две години насам примката е нахлузена на врата ми, но не е затегната, а напролет искам да си подръпна малко главата. Примката ли ще се скъса, гръклянът ми ли ще се приклещи - точно не може да се предвиди. И сега тъкмо между две канари - едната съм избутал, другата още не смея да подхвана - ми се отвори кратка почивка. И си рекох, че май е дошло време да обясня за всеки случай едно-друго. Април 1967 „Настоящото повествование е документално, макар да е написано по памет. Изложените събития наистина се случиха и почти 20 години тежат на съвестта ми. Отново и отново повтарям: какво можех да сторя? Нямам преки, неоспорими улики, веществени доказателства също. Оставаше ми само да викам. Но дали щяха да ми дадат възможност? Дълбоко се съмнявам, нещо повече, убеден съм, че „откритието” ми още в зародиш щеше да бъде погребано навеки.”