Седем етюда по Средновековна история

Продуктов номер: 10588
Изчерпана

Автор: Иван Божилов
Категория: Балканска история | Българска Средновековна литература | Българско Средновековие
Издателство: АНУБИС
Състояние: Нова книга
366 страници
твърди корици
Първо издание: 1995
Народност: българска

---

По мое дълбоко убеждение структурата на книга от този тип (с някои безспорни изключения) може да бъде изградена само по един начин, а именно: типологична близост или тематична обвързаност на отделните текстове, които се включват в нея. Бих казал дори, че това е неписано правило. В противен случай идеята почти се обезсмисля и се стига до най-обикновено "възпроизводство", което би родило сборник, чието наименование не би могло да бъде друго освен "Varia"! Кое е общото в книгата, която предлагам на читателя? Веднага искам да отбележа, че този свързващ елемент не е само средновековието. Наистина той присъства още в заглавието на книгата, но е прекалено общ и насочва читателя към една голяма епоха от историята на човечеството. А това, както вече казах, не е достатъчно за изграждането на подобен тип книга. Поне не за мен. Седемте етюда, от които се състои книгата, могат да бъдат разделени на две групи: В първите три етюда (№ I-III) са изследвани основни въпроси из историята на българската средновековна държавност: раждане и укрепване, развитие и изменения, погиване и възобнова. Моят интерес е насочен към типа държава, който се изгражда постепенно през ранните столетия на Средновековието, към "варварска" България, която заема определено място както сред "варварските" държави на ранносредновековна Европа, така и край Източната Римска империя или Византия (I). Не по-малко важен процес е преходът от един тип цивилизация към друг, превръщането на една "варварска" държава в царство (първото славянско царство!) и изграждането на Преславската цивилизация, която разпространява византийската цивилизация в нейната българска адаптация сред славянските, а и някои неславянски страни на общността (II). Най-сетне обект на изследване е процесът на възобновата на българското Царство и неговото окончателно изграждане при първите две поколения от династията на Асеневци (III). Или ако трябва да характеризирам само с една фраза същността на тези три етюда, тя би звучала така: създаването на онзи български модел на царство, характерен, както и византийският, с единството на imperium и sacerdocium, модел, пренесен и извън границите на България (Сърбия при Стефан Душан, Русия от времето на Иван IV Василевич Грозни) и създал държавно-политическия облик на Източна Европа до ново време. Читателят лесно ще забележи, че тези три етюда са обвързани тематично. На мен ми остава да добавя, че те бяха замислени като едно цяло или по-точно като глави от една книга, посветена на българската държавност. За съжаление настъпилите затруднения в българското книгоиздаване не позволиха осъществяването на тази моя идея. Ето защо аз публикувах първия етюд в "Исторически преглед" (1992, 1-2, с. 3-34). Другите два етюда, също написани по това време, останаха непубликувани. Сега, благодарение на любезната готовност на издателство "Анубис", трите етюда излизат едновременно и заедно, подредени в тяхната хронологическа последователност. И макар да не формират една книга, каквото бе първоначалното ми намерение, представят задоволително основните ми идеи. Етюди № IV, VI и VII, които са в основата на втората група, са посветени на историята на българската литература. Етюд № IV е опит да се изгради цялостна картина на раждането и развитието на българската средновековна историопис. Този не много голям по обем текст бе публикуван като увод в подготвения от мен том 3 на "Стара българска литература" (Български писател, София, 1983, с. 5-38), в който са събрани всички старобългарски историографски творби, преведени на съвременен български език и снабдени с кратки обяснителни бележки. Независимо от някои публикации, излезли след 1983 г. - впрочем те са съвсем малко, -този преглед запазва и днес своята стойност и аз без колебание го публикувам отново. Разбира се, той би могъл да бъде подобрен и преди всичко уголемен, но това би могло да стане в друго изследване. Едно от основните подобрения, които аз виждам, е развито обстойно в почти завършената ми книга, посветена на Cod.Vat. Slavo2 (Ватиканския илюстрован препис от българския превод на хрониката на Константин Манасий). Етюди № VI и VII са посветени на българската и византийската агиография. Първият е кратък, но пълен преглед на старобългарската житийна литература и заедно с това се търсят общите места и различията с литературата-майка - византийската агиография. Вторият е посветен на един от многото проблеми, разгледани бегло в етюд № VI, - българските светци във византийската агиография; проблем, който има отношение към българската литература дотолкова, доколкото произведенията на византийските автори, преведени на български език, заемат особено място в жанровото пространство на българската агиография; но и проблем, който е въвлечен в споровете около схващанията на някои български учени за провежданата от Византия активна политика на ромеизация ("византинизация"). Но преди всичко той е важен елемент от българо(славяно-)-византипското общение в сферата на литературата и е част от културната история на Византийската общност. Най-сетне няколко думи за етюд № V, публикуван под същия наслов като въведение в книгата ми "Жофроа дьо Вилардуен • Завладяването на Константинопол" (София, 1985, с. 7-36). На пръв поглед тази тема излиза извън пространството на българското средновековно минало. Наистина самата творба е изключително важен извор за българската история в началото на XIII в., но анализът на творческата дейност на Жофроа дьо Вилардуен, маршал на Шампания и на Латинската Константинополска империя, се вписва по-оправдано в друга научна област (историята на Западна Европа през Средновековието). Независимо от тази общо взето вярна констатация, този етюд, в който съм се опитал да възстановя творческия процес на един средновековен историк (но и: "първият от нашите модерни историци" - Жан-Шарл Пайен), има своето място край страниците, посветени на българската средновековна историография и нейните създатели. * * * В един изключително интересен текст, онасловен "Присъствие на Византия" и публикуван посмъртно (1990 г.), Пол Льомерл писа: "Историята е преди всичко наука за особеното, своеобразното." Надявам се, че усилията ми да разкрия поне отчасти своеобразния път на средновековна България, да установя поне част от особеностите на нейната политическа идеология, литература и изкуство, са дали определени резултати. Ако е така, едни от читателите ще намерят отговорите на въпроси, които ги вълнуват, а други - богата храна за размисъл. 6 септември 1994 г. Иван Божилов