Сфери на справедливостта. Защита на плурализма и равенството

Продуктов номер: 21287
Изчерпана

Автор: Майкъл Уолзър
Категория: Социология
Издателство: Критика и хуманизъм
Състояние: Нова книга
ISBN: 9789545871351
496 страници
меки корици
Първо издание: 2010
Народност: американска
Преводач: Капка Герганова, Ваня Серафимова, Емил Григоров

---

Майкъл Уолзър (1935) е социално-политически и морален теоретик с огромно световно признание, професор в принстънския Institute for Advanced Studies. Тази книга е неговото основно произведение - в нея е разгърната специфичната му теория за „комплексното равенство", която представлява една от ключовите съвременни теории за разпределителната справедливост. На български език могат да бъдат намерени още следните две книги на Уолзър: Интерпретация и социална критика (КХ, 1999), За толерирането (КХ, 2007) ПРЕДГОВОР ... Буквално разбирано, равенството е идеал, който лесно може да бъде предаден. Отдадени му мъже и жени го предават - или поне така изглежда - веднага след като организират някакво движение за равенство и разпределят властта, позициите и влиянието помежду си... Стремежът към равенство не може да се обясни от буквалното му значение. Ако живеем в деспотична или олигархична държава, можем да мечтаем за общество, в което властта е поделена и всеки има еднакъв дял от нея. Но знаем, че равенство от този тип няма да оцелее още след първата среща на новите членове. Някой ще бъде избран за председател; друг ще заговори въздействащо и ще ни убеди да го последваме. Преди да приключи денят, ще сме започнали да се делим - нали за това са срещите. Ако живеем в капиталистическа държава, можем да мечтаем за общество, в което всеки има еднакво количество пари. Но знаем, че пари, разпределени поравно в неделя, в дванадесет часа на обяд, ще бъдат неравно преразпределени още преди да е изтекла седмицата. Някои хора ще ги спестят, някои ще ги инвестират, а други все пак ще ги похарчат (и ще направят това по различни начини). Парите съществуват, за да правят възможно многообразието от дейности; а ако не съществуваха - размяната на материални блага би довела до същите резултати, само че малко по-бавно. Ако живеем във феодална държава, можем да мечтаем за общество, в което всички са еднакво почитани и уважавани. И макар да можем да дадем на всички еднакви титли, знаем, че не можем да не признаем - наистина искаме да сме способни да признаваме - различните типове и степени умения, различната сила, мъдрост, кураж, доброта, енергичност и изящество, които отличават един човек от друг. А и мнозина от нас, които са отдадени на равенството, няма да са доволни от режима, който е необходим за поддържане на буквалното значение на равенството: държавата като прокрустово ложе. Франк Паркин пише: „Егалитаризмът изглежда изисква политическа система, в рамките на която държавата е в състояние постоянно да контролира онези социални и професионални групи, които, по силата на своите умения, образование или лични качества, иначе биха могли... да предявят претенции за непропорционален дял от онова, което получават от обществото. Най-ефективният начин да държиш подобни групи под контрол е като им откажеш правото да се организират на политически принцип" (1). Това е мнение на защитник на идеята за равенство. Противниците му описват още по-крайно репресията, каквато се предполага от тази идея, както и мрачното и плашещо подчинение, до каквото тя би довела. Общество от равни, казват те, би било свят на фалшиви обвивки, където хората, които всъщност се различават, ще бъдат принуждавани да изглеждат и действат така, като че ли не се различават. И ще трябва да се въведат в действие лъжите - от един елит, или авангард, чиито членове да се преструват на свой ред, че практически не участват в това. Подобна перспектива не е привлекателна. Но не това имаме предвид, когато говорим за равенство. Има егалитаристи, които приемат аргумента на Паркин и се примиряват с политическата репресия, но в основата на тяхната позиция лежи едно непоколебимо верую, което, както е разбираемо, и досега не може да привлече много последователи. Дори защитниците на това, което аз ще нарека „просто равенство", обикновено не вземат предвид факта, че обществото е разслоено и приспособяващо се. Но какво имат предвид? Какво би могло да означава равенството, ако не можем да си служим с буквалното му значение? Моята непосредствена цел не е да задавам конвенционалния философски въпрос: в какво отношение сме равни един на друг? И коя е характерната черта, която ни прави равни в тези отношения? Цялата книга е отговор на по-сложен вариант на първия от тази поредица въпроси; отговорът на втория за мен не е известен, макар че в последната глава ще предложа една подходяща характерна черта. Със сигурност обаче характерните черти са повече: на втория въпрос е по-правдоподобно да се отговори с няколко, а не с една, дума или фраза. Отговорът е свързан с акта на взаимното ни признаване като човешки същества, членове на един и същи вид, и това, което признаваме едни на други, са нашите тела, умове, чувства, надежди, и може би дори души. За целите на тази книга приемам наличието на признание. Ние сме много различни и в същото време очевидно еднакви. Та какви са (сложните) социални уредби, които произтичат от различието и подобието? Основополагащото значение на равенство е негативно; по произход егалитаризмът е аболиционистка политика. Той цели да отстрани не всички различия, а само определен набор от различия - различен за различните епохи и места. Неговите цели винаги са специфични: привилегироваността на аристокрацията, богатството на капиталистите, бюрократичната власт; расовото или полово превъзходство. Във всеки от тези случаи обаче борбата добива почти една и съща форма. Залогът е способността на група хора да господства над своите събратя. Егалитаристката политика се поражда не от факта, че има богати и бедни, а от факта, че богатите „смачкват фасона на бедните", налагат им тяхната беднота и изискват от тяхна страна почтително поведение. По същия начин, не съществуването на аристократи и хора без благороднически титли или на властимащи и обикновени граждани (и със сигурност не съществуването на различни раси или полове) произвежда широкоразпространеното изискване за отмяна на социалното и политическо различие, а начинът, по който аристократите постъпват с хората без титли или пък властимащите - с обикновенните граждани; онова, което хората с власт правят с хората без власт. Преживяването на подчиняването - и преди всичко на личностното подчиняване - лежи в основата на виждането за равенство. Противниците на това виждане често твърдят, че егалитаристката политика поражда страсти, каквито са завистта и възмущението, и е изключително вярно, че подобни страсти втвърдяват всяка подчинена група. До определена степен те ще придадат форма на политиката й: така „незрелият комунизъм", който Маркс описва в ранните си ръкописи, е не друго, а въвеждане в действие на закона за завистта. (2) Но завистта и възмущението са неудобни страсти; никой не им се наслаждава; и мисля, че е правилно да се каже, че те изобщо не могат да заработят в полза на егалитаризма, защото той е съзнателен опит да се избегне условието, което ги създава. Или това ги прави непоносими - защото има такъв тип завист, която лежи, така да се каже, на повърхността на социалния живот и не води до сериозни последствия. Може да завиждам на съседа си, че е добър градинар, или на дълбокия му тембър-баритон, или на способността му да печели уважението на общите ни приятели, но това няма да ме накарат да организирам политическо движение. Целта на политическия егалитаризъм е общество, свободно от господство. Това е живата надежда, наричана с думата равенство: без кланяне и боричкане, умилкване и раболепничене; без страхливо треперене; без високопоставеност и могъщество; без господари и без роби. Това не е надежда за премахване на различието; не е нужно всички да сме еднакви или да имаме еднакви количества от едни и същи неща. Мъжете и жените са равни помежду си (за всички важни, морални и политически, цели), когато никой не притежава или контролира средствата за господство. Но средствата за господство са различни в различните общества. Произходът и кръвта, притежаваните земи, капиталът, образованието, Божията милост, държавната власт - всички те са служили в определен момент на някакви хора като инструмент да господстват над други. Господството винаги е опосредено от някакъв набор от социални блага. Макар и преживяването на господството да е лично, нищо у самите хора не определя неговия характер. И така, нека повторя, равенството, за което мечтаем, не изисква потискане на хора. Трябва да разберем и контролираме социалните блага, а не да удължаваме или скъсяваме човешките същества. Моята цел в тази книга е да опиша общество, в което никое социално благо не служи и не може да служи като средство за господство. Няма да се опитвам да описвам какво трябва да направим, за да създадем такова общество. Описанието е достатъчно трудна задача: егалитаризъм без прокрустово ложе; жив и открит егалитаризъм, който съответства не на буквалисткото значение на думата, а на по-богатите измерения на това виждане; егалитаризъм, който е съвместим със свободата. В същото време нямам за цел да скицирам утопия, намираща се на несъществуващо място, или философски идеал, приложим навсякъде. Общество на равните е нещо, постижимо от нас. То е практически възможно тук и сега, макар и неявно, както ще се опитам да покажа, то е в нашите споделени разбирания за социални блага. Нашите споделени разбирания: виждането е уместно за социалния свят, в който е се е появило; то не е уместно за или необходимо на всички социални светове. То подхожда на една определена концепция за това, как човешките същества се отнасят едно към друго и как използват нещата, които правят, за да изграждат отношенията помежду си. Моят аргумент е радикално партикуларистки. Не твърдя, че съм се дистанцирал много от социалния свят, който обитавам. Един начин да се започне философстването - може би първоначалният начин за това - е да се излезе от пещерата, да се напусне градът, да се изкачи върхът на планината и да се изработи някаква обективна и универсално валидна гледна точка (а това никога не би било възможно за обикновен мъж или жена). След това полето на всекидневния живот така да се опише отдалеч, че то да загуби особените си очертания и да придобие обща форма. Но аз смятам да остана в пещерата, в града, на земята. Друг начин да се прави философия е някой да интерпретира за съгражданите си света от споделени смисли. За справедливостта и равенството може разбираемо да се говори като за философски артефакти, но за справедливо или егалитарно общество - не може. Ако такова общество вече не е налице - скрито, така да се каже, в нашите понятия и категории, - ние никога няма да го познаем в действителност или да го превърнем в реалност. За да очертая някаква възможна реалност на (определен тип) егалитаризъм, аз се опитах да разработя аргументацията си чрез съвременни и исторически примери, чрез разкази за това, как е организирано разпределението в нашето общество, и като контраст - в редица други общества. Разпределението не е тема, по която да могат да се разказват добре организирани в драматургичен план истории и аз рядко мога да ги разказвам така, както ми се иска - с начало, среда и поучителен край. Примерите, които давам, са груби скици, понякога акцентиращи върху дейците на разпределението, понякога върху процедурите, понякога върху критериите, понякога върху употребата и смисъла на неща, които споделяме, делим и разменяме. Тези примери целят да покажат силата на самите неща, или по-скоро силата на нашите концепции за нещата. Ние изграждаме социалния свят колкото с ръцете си, толкова и в главите си, а своеобразният свят, който сме изградили, е податлив на егалитаристки интерпретации. И отново ще кажа - не на буквалистки егалитаризъм, нашите концепции са прекалено сложни за това; но те наистина системно водят към забрана за употреба на нещата с цел господство. Тази забрана води своето начало, мисля, по-скоро от плуралистката концепция за благата, отколкото от универсалистката концепция за хората. И така, в следващите страници ще следвам Джон Стюърт Мил и ще се откажа (от повечето) от предимствата, които биха могли да произтекат от идеята за индивидуални - а именно, човешки или естествени - права, в подкрепа на моята аргументация (3). Преди няколко години, когато писах за войната, разчитах основно на идеята за правата. Защото теорията за справедливостта по отношение на войната наистина може да се генерира от двата типа най-основни и широко признати права на човешките същества, и то в тяхната най-проста (негативна) форма: да не ти отнемат живота или свободата. (4) По-важно може би е, че тези две права изглежда имат значение относно моралните преценки, които най-често правим по време на война. Те наистина "работят". Но не могат да ни помогнат много, когато мислим за разпределителната справедливост. Ще се позовавам на тях основно в главите, посветени на членството и благополучието; дори и там, те няма да ни отведат много дълбоко в същността на аргументацията. Усилието да създадеш изчерпателно описание на справедливостта или да защитиш равенството, като умножиш правата, много бързо се превръща в карикатура на онова, което бива умножавано. За да изкажем онова, което според нас хората трябва да имат, което са в правото си да имат, не е нужно да говорим много. Мъжете и жените наистина имат права отвъд правото на живот и свобода, но те не следват от присъщата на всички нас човешкост; те следват от споделяните от нас схващания за социални блага; те са локални и специфични по характер. Нито пък принципът на Мил за ползата може да действа като някакво последно основание при аргументирането на равенството. „Ползата в най-широк смисъл" може да действа, предполагам, както поискаме. Но класическият утилитаризъм изглежда изисква някаква съгласувана програма, изключително специфичен централен план за разпределението на социални блага. И ако планът може да произвежда нещо като равенство, той не може да произведе равенство в смисъла, който аз описах, свободен от всякакъв тип господство: защото властта на планиращите би била доминираща. Ако трябва да спазваме социалните смисли, то тогава разпределението не може да бъде координирано нито чрез позоваване на общото щастие, нито чрез позоваване на каквото и да било друго. Господството е управляемо само ако социалните блага се разпределят заради ясни и „вътрешни" причини. Ще обясня какво означава това в Първа глава и след това ще докажа, че разпределителната справедливост не е завършена наука - какъвто със сигурност е утилитаризмът, - а е изкуство на разграничаването. А равенството е просто резултат на изкуството - поне за нас, работещите с онези материали, с които разполагаме. В останалата част от книгата ще се опитам един подир друг да опиша тези материали, нещата, които правим и разпределяме. Ще се опитам да разбера какво означават за нас сигурност и благополучие, пари, длъжност, образование, свободно време, политическа власт и т.н.; как присъстват в нашия живот; и как бихме могли да ги споделяме, делим и разменяме, ако бяхме свободни от всякакъв тип господство.