Собствени имена

Продуктов номер: 29760
Изчерпана

Автор: Еманюел Левинас
Категория: Антикварни книги | Съвременна философия
Издателство: СОНМ
Състояние: Нова книга
ISBN: 9548478129
136 страници
меки корици
Първо издание: първо издание, 1997 год.
Народност: френска
Преводач: Тодорка Минева, Веселин Праматаров

---

Антикварна книга в един екземпляр

Световните и локалните войни, националсоциализмът, сталинизмът и десталиншацията, лагерите, газовите камери, ядрените арсенали, тероризмът и безработицата - това е прекалено много за едно-единствено поколение, пък макар и само като свидетел.

Още от школото бяхме обаяни от обещанията за обновления, които Бергсоновото понятие за траене току-що бе донесло. Ведно с Хусерл бяхме привикнали да сме сигурни в това, което мислим, изследвайки как го мислим, без да позволяваме на смисъла да се изплъзва чрез непознатите интенции на съзнанието, откривайки, че Битието диктува в аз-а пътищата на своето Явяване. И благодарение на Хайдегер ухото ни привикна да чува битието в неговото словесно отекване, нечувана и незабравима звучност. Тя щеше да ни открие битието собствено, искането, което иска да не иска, и благородството, оставящо Битието да бъде, Galassenheit, което би трябвало да преведем като раз-очарование (de-ception) в етимологичния смисъл на термина, питайки се дали разочарованието - в очевидния му смисъл - не е единственото възможно условие за дез-интер-есуването (des-inter-essement). Щяхме да се заемем с тези значими уроци. Но тук някои измезкду нас имаха други мотиви за разочарование.

Никога в никоя епоха историческият опит не е тегнал тъй силно над идеите; или поне никога хората от някое поколение не са съзнавали по-ясно тази тезкест. В продължение на 25-те века, през които нашата цивилизация се е развивала, Не-превземаемата твърдина на Бога, fundamentum inconcussum на Cogito, Звездното небе на Света са устоявали на течението на времето и са осигурявали присъствие пред настоящето. И ето че ученията относно смъртта на Бога, случайността на човешкото в мисленето и изтъркването на хуманизма добиват апокалиптично значение от края на предния век насетне. Мигар непознатото дотогава безпокойство за подвластния на случайността език не известява без всякакви заобикалки - от- тук нататък невъзможни и лишени от всякаква убедителна сила - края на света? Времето не предава вече своя смисъл в едновременността на изреченията. Пропозициите вече не успяват да наместят нещата заедно. „Означаващите" играят без означаваните една „игра на знаци" без значения и залози. Сякаш Платоновата анамнеза, която е поддържала в продължние на векове единството на Репрезентацията, се е превърнала в амнезия и безредието не се е сбрало задължително в друг ред. Охладняване на умовете към смисленотокато позиция, към “доксическата теза”на Хусерл; отхвърляне на строгостта на логическите форми, която би била репресивна; натраплива мисъл за неизразимото, неизречимото с думи, за не-казаното, дирени в зле-каза-ното, в лапсуса, в скатологичното; генеалогия вместо екзегеза, трупове на думи, преизпълнени с етимологии и лишени от логос, носени от прибоя на текстовете - ето модерността в болезнения разрив на дискурса, за който несъмнено свидетелстват нейните най-откровени представители, но който вече се взема за първоистина и модно бръщолевене. Имената на личностите, чието казване (le dire) означава лице - собствените имена сред всичките тези нарицателни имена и общи места, - не устояват ли на разтварянето на смисъла и не ни ли помагат да говорим? Не позволяват ли да предполагаме зад твърде опасните бръщолевения края на определена интелигибилност и зората на друга? Това, което приключва, е може би рационалността, свързана изключително с битието, носено от думата, с Казаното (le Dit) на Казването (le Dire), c Казаното, пренасящо знания и истини вместо неизменни идентичности, интегрирайки се към самодостатъчната Идентичност на едно битие или на една система - завършено, съвършено, неприемащо или обемащо разликите, които сякаш го издават или ограничават. Интелигибилност, която стига до апотеоз в пределната идентичност “на идентичното и не-иден-тичното”, утвърждавана от Хегел, който като че ли приключва философията на Същото (Même) и на иманентността, или онтологията.

В един сборник, публикуван три години след Втората световна война под заглавието Поезия, мислене, перцепция, Жан проправя път от Същото към Другото, там, където все още няма нищо общо. He-безразличие на едния към другия! Под духовността на аз-а (je), пробуден от ти (tu) у Марсел, ведно с Бубер и цяла една философия, която се счита за философия на диалога, се означава едно ново значене (signifiance) - впрочем твърде древно, - значенето на Дара (Don) и на Жертвоприношението. Това, което наричам не-без-различие на Казването, е - под двойното отрицание - пак различие, зад което не се надига нищо общо вместо същина. И така - и отношение, и разрив; и така - пробуждане: пробуждане на Моето аз от Другия, на мене от Чужденеца, на мене от безотечествения, тоест от ближния, който е само ближен. Пробуждане, което не е нито рефлексия върху себе си, нито универсализация; пробуждане, което означава отговорност за другия, за другия, който трябва да бъде нахранен и облечен, моята замяна с другия, моето изкупление за страданието и несъмнено - за грешката на другия. Отреденото ми изкупление, от което не е възможно да избягам, чрез което се раздухва като незаменима, а не се отчуждава, моята единственост на аз.

Ала в този разрив и в това пробуждане, и в това изкупление, и в това раздухване се разиграва божествената комедия на едно трансцендиране отвъд онтологията.