Лична молба Загледан на ТВ-то във екрана, към теб вълна от нежност ме обхвана и питам те сега, Родино моя: - К`во стана, мила, та си още в тоя ужасен кръг, от който път не води, к`во стана, че сред другите народи ти най закъса, и кога най-сетне ще се оправиш и над теб ще светне, след толкоз мъки, слънцето, Родино! Да, туй съм ти го казвал и преди, но сега съм остарял и в мен старика, - Побързай, миличка! - със страх ти вика. Когато дойде за раздяла време, възможно е друг страх да ме обземе, но днеска, щом в екрана те погледна, - Оправяй се, - ти казвам, - моя бедна! Не много да живея ми остава, не ща да се простя със теб, такава! В лош миг Последни мои стихове, уви, сега чета ви и си търкам темето, припомнил си, увлечен от какви неясни сили, раждах ви навремето. Днес умни сте и с по-изящен звук, и по-богати сте на многозначие, но нещо липсва ви и всуе тук ви търся оправдание в това, че е постъпка честна - както до сега бележехте на пътя ми зигзазите - за туй, как слиза моята дъга, свидетелства без милост да опазите. И, ето, че ви раждам пак и пак на дара си с последните остатъци, и ще изчезна май като глупак, докрай останал роб на суетата си. Дано се лъжа и дано тук-там във вас проблесне искрата от някога, когато сили, непонятни нам, към листа и писалката ме влякоха!...