Театралното творчество на Агота Кристоф е писано в по-голямата си част преди да се посвети на изкуството на романа. Направеният подбор предлага три много различни в своята драматургична композиция пиеси, както и в изграждането на персонажите и сценичното им присъствие. Кететиката им намира допирни точки с „Театър на жестокостта" на Антонен Арто, доколкото изтъкват низкото у човека, безскрупулната лъжа, насилието, отсъствието на емнатия към ближния.
„Плъхът" (1972) е може би най-политическата пиеса па авторката, в която критикува тоталитарните утопии и техните поклонници в лицето на Кеб, който твърди уверено: „Хората могат да допускат грешки, но Партията - никога!" Използваният похват на двойната самоличностутвърждава както всеобщата лъжа, така и добре познатата ни техника на двумисленето, брилятно изложена от Джордж Оруел в романа „1984", проявяващо се дори по отношение на миналото и спомените, в които човек може сам себе си да манипулира и да забрави за това. „Кеб: Виж сега, ние с Бриг си измислихме миналото. Миналото може да си го съчиниш. Фасулска работа." Персонажите постоянно сменят ролите си и самоличността си, лъжат и си противоречат. Можем ли да разберем кой стои зад двете страни на паравана - къде се пресичат личният и общественият живот и дали затворът не е метафора на поробения разум, готов да изпълни обществената поръчка за задължителна бройка невинни, които трябва да бъдат осъдени на смърт?
„Ключът от асансьора" (1977) е покъртителен разказ за осакатената любов, загубените илюзии и пълната зависимост на една жена от своя съпруг, който постепенно я лишава от всичките й сетива - ръце, крака, очи, уши, за да не се поддава на изкушенията на околния свят и за да я сведе до безгласна буква, която да стои като предмет в дома му. Но именно когато съпругът се опитва да й отнеме гласа, настъпва бунтът и отмъщението за всичките години на страдания: „ЖЕНАТА: {Със спокоен глас) Не и гласът ми. Макар и да не го чувам вече, навярно други ще го чуят. Някой друг... Много други... {Повишавайки постепенно глас) Трябва да им кажа... Всичко ще им кажа... Хора, чуйте ме!"
В „Изкуплението" двамата герои напомнят Бекетови несретници - един Глух и един Слепец си изкарват прехраната като улични артисти - единият свири на хармоника, а другият е огнегълтач. Ако в началото на пиесата те будят съжаление с окаяния си вид и ни карат да си мислим, че са преживели трагедия, която е съсипала живота им, впоследствие разбираме, че единият е бил терорист ие оглушал при атентат, в който са загинали много хора, а другият е работел в тайните служби и е измъчвал политически затворници.
Драматургичният свят на Агота Кристоф се свежда до факти, които са изложени в суров вид, без да бъдат коментирани, нито осъждани. Жестокостта, липсата на обич, предателството, лошотията обитават този мрачен свят на пропаднали човешки същества, загубили представа за истина и лъжа, за добро и зло, незнаещи кои са и за какво живеят. Този дълбок песимизъм е отражение на Съдбата на изгнаника, на непрежалимата загуба на един светъл Аз, останал от другата страна на границата.
Рени Йотова