На мястото си неотлъчно, като завързана с въже, великата и вечна кръчма посреща вечните мъже; и само, както тя си знае, за сетен път им се кълне, че ще им гледа, ще им бае сред цвиленето на коне; и чудото отново става: на масите от вечен дъб ръчищата им вироглави притихват, проснати по гръб.