В проучването на предосманския период на Балканите, на Византия и на Запада най-малко разработени са проблемите на културата. Причината е, че византийските и българските автори са оставили свидетелства на езици, които и досега са малко познати. И тъкмо поради това представата за Възраждането се свързва с писаното на латински и това, което е дал Западът. Авторът, разглеждайки в типологичен план културния процес в периода XIII—XV в. между Византия, Балканите и Запада, защитава идеята, че византийско-балканският ареал като поле за изява на културни явления не е бил под влияние на някакъв, откъсващ го от реалната действителност, мистицизъм. Обратното, този ареал има водещо място. "Разминаването", каквото според някои автори съществува, е в духовната обособеност на източния и западния човек, на "възпитаника на Платон и възпитаника на Цицерон". Отделено е място и на исихазма и варлаамитството, въпрос по който предстои издаването на отделна монография. Книгата е предназначена предимно за специалисти и студенти, но с разглежданата проблематика и богатия справочен апарат заслужава вниманието и на всеки читател с по-широки интереси.