Хроника за триумфа и трагедиите български Параходът „Ориент" пореше водите на река Дунав и вече наближаваше българската граница. Пресичайки я, корабната сирена изсвири продължително три пъти, изпускайки едновременно кълба от пара. Топовните гърмежи, проехтели от Видинската крепост възвестяваха на поданиците на освободеното, но непризнато от Великите сили Отечество, че нейния княз идва да осъществи тяхната отколешна заветна мечта. Денят е 9 август 1887 г. Фердинанд Сакскобургготски седеше в една от кабините усамотен. Той мразеше присъствието на други хора. Изнежените му пръсти на ръцете, всички украсени със скъпоценни пръстени нервно барабаняха по меката кадифена покривка на масичката. В този миг на размисъл дали не съжаляваше „Величеството" за даденото от него съгласие да застане начело на тази чужда и непозната нему държава? Мислите му се лутаха между свободния и разгулен живот, който досега изживяваше и мисията, с която се беше нагърбил след множество увещания. Още не бяха избледнели спомените от безгрижния живот на поручика във Виенските кафенета и кабарета, откъдето го бяха измъкнали. Те бяха негово ежедневие и живот. Само едно можеше да оправдае направения от него избор -жаждата му за власт и слава, обслужващи единствено и само неутолимия му стремеж към сребролюбие. И както ще видим, това е единственото, което той постига с цената на всичко. Стефан Стамболов като водач и посредник от българската страна придружаваше Фердинанд в предстоящата му мисия. Старият хъш и настоящ държавник беше неспокоен. Той нервно се разхождаше по палубата, сякаш нещо не го сдържаше. Неговият проницателен и остър поглед, за кой ли път обгръщаше тревожно българския бряг? Сякаш се питаше недоумявайки „Не сбърках ли с този човек (б.а. Фердинанд) и малко ли й бяха на тази България досегашните теглила и неволи? Все съмнения и догадки, които чакаха отговор. Тътена от топовните гърмежи при пресичането на границата го изведе от унеса, в който беше изпаднал. Гневът задушаваше болката и обидата, които беше понесъл, но най-вече униженията, които трябваше да изтърпи в загрижеността си за съдбините на Отечеството. Но за друго бе вече късно. Той придружаваше князът - Негово „Величество". Стамболов сне бавно шапката си, прекръсти се няколко пъти, обърна се с лице към българската земя и изрече гласно и кратко следното: „Тежко и горко й на майка България." И добави тихо, сякаш на себе си: „Да ме прости!" Какво е накарало да изрече тези тежки думи, спечелилият по-късно възхищението на Великобритания като „Българския Бисмарк" държавник, ще се опитаме да си отговорим от следващите страници на този непретенциозен исторически очерк.